Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Искаш да кажеш, че съм като тях?

Тя се усмихна кротко. Особено много харесвах тъкмо тази нейна усмивка.

— Всички сме като тях, Дийк. Само че те са имали възможност за избор, каквато ние никога не сме имали. Затова повечето хора си остават честни. Никога не са имали шанс да бъдат други.

— Станала си цинична — казах аз.

— Не, научих го от тебе. Докато те наблюдавах. Когато работеше за правителството, предлагаха ли ти подкупи?

Кимнах.

— Няколко пъти. Не знам точно, може би повече от няколко. Невинаги си сигурен дали някой ти предлага подкуп, или не.

— Но ти си отказвал, нали?

— Никога не съм взимал подкупи. Не бих казал, че съм отказвал. Понякога просто съм се преструвал, че не разбирам за какво става дума.

— Защо не си ги взимал?

Отпих глътка от моето мартини. Имаше добър вкус. По-добър от уиски с ябълков сок.

— Защо не съм ги взимал ли? Морална обида. Дълбоко наранено чувство за почтеност. И силен страх, че ще ме хванат.

— И още една — каза Сара.

— Какво още една?

— Още една причина.

— Е, и коя е тя?

— Не си имал истинска нужда от тези пари. Ами ако имаш дете и на това дете му трябва един от онези изкуствени бъбреци, дето струват колкото цялата ти годишна заплата, и си затънал до гуша в дългове и някой ти каже: „Хей, Лукас, не искаш ли да изкараш набързо десет хилядарки и да си затвориш очите за някои работи?“ Какво мислиш, че ще отвърнеш на това?

Но запомни, че кажеш ли, „не искам“, детето ти сигурно ще умре.

Аз й се ухилих.

— Точно това харесвам у тебе, Сара. Измисляш си собствени принципи.

— А ти се измъкваш.

— Е, добре, при тези обстоятелства не знам какво бих направил. Може да взема парите; може и да не ги взема. Но съм сигурен в едно. Ако не ги взема и детето умре, моята честност едва ли ще ми послужи за утеха.

— Е, тъкмо това искам да ти кажа — рече тя. — Хората, които могат да бъдат подкупени, винаги са такива, дето се нуждаят от пари. В твоя случай парите ще ти трябват да спасиш живота на детето си. Някой друг пък ще има нужда от нова яхта. И кой може да каже чия нужда е по-голяма? На оня, който чувства, че му трябва яхта, или твоята — да спасиш живота на детето си?

— Как стигнахме до тук? — попитах аз.

— Стигнахме до тук, защото аз почнах този разговор — рече Сара. — Почнах го, защото мислех, че си се променил.

Сервитьорът долетя със салатата. Когато си тръгна, натъпках част от нея в устата си. Подправките бяха великолепни.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Опитваш се да промениш принципите си — каза тя. — Никога не си го правил. Преди два месеца нямаше да вземеш онези ключове от ръката на мъртвата. Нямаше да допуснеш онази бедна душица Пипълс да се напие в болницата. Мисля, че си… знаеш ли, мисля, че си се увлякъл.

— По какво?

— По Кони Мизъл.

— Почти не я познавам — отвърнах аз. — Яж си салатата. Хубава е.

Сара я опита. Кимна.

— Прав си, хубава е — каза тя и се върна към темата на вечерта: какво се е случило с Дикейтър Лукас. — Добре, съгласна съм — рече тя. — Виждал си я само два-три пъти. Но ти я познаваш. Наистина я познаваш. Сигурна съм. Познаваш я така, както познаваш и капитан Бонвил, макар да не си го виждал никога. Струва ми се, че познаваш Кони Мизъл по-добре, отколкото мене.

— Не разбирам какво иска тя — казах аз.

Сара се засмя. Смехът й не беше приятен.

— Съвсем не я познавам, но от това, което си ми разказвал, разбирам какво иска тя.

— Какво?

— Отмъщение — каза Сара.

— Смешна дума.

— Защо? — рече тя. — Мястото й е в помийната яма наред с алчността, омразата, користолюбието и всичко останало. Все твои стари приятели. Или познайници.

— Тази вечер ми поднасяш някакви интересни теории — рекох аз.

Тя отново си взе от салатата и отпи от виното, което бях поръчал. После ме погледна и ми се стори, че забелязах нещо в очите й. Някаква мекота. Може би дори нежност.

— Няма да се откажеш, нали? — рече тя. — Докато не стигнеш до края, до гадния, мръсен, проклет край.

— Точно така — отвърнах аз.

— Защо?

— Навярно защото искам.

— Искаш или трябва?

Свих рамене.

— Няма значение, нали?

— И тези ключове, дето открадна. Какво ще правиш с тези ключове?

— Ще ги използвам — рекох аз.

Тя не каза нищо повече. Всъщност тя не каза нищо повече през остатъка от вечерта и ние довършихме вечерята в мълчание — студено, потискащо мълчание.

Реших, че два и половина сутринта е най-подходящото време за влизане с взлом. Дотогава всички са заспали. Бдителността на охраната е най-отслабена, дори в „Уотъргейт“. Успехът на моя гениален план зависеше от съдействието на един втори заместник-министър на земеделието, на когото някога бях свършил дребна услуга. Не бях споменал името му в един мий доклад, когато спокойно можех и да го направя. Освен това дадох му да разбере, че не съм го споменал и оттогава си остана умерено честен — като повечето втори заместник-министри на земеделието.