Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Как?

— И аз това я попитах. Как?

— Какво отговори тя?

— Само се изсмя и каза, че ще науча всичко от рубриката на Франк Сайз.

— Какво стана после?

— После нищо. После тя затвори, а аз изпих две мартинита. Е, може да са били и три. Бях малко разстроена. — Тя се разплака. Сълзите се стичаха по бузите й. Страхувах се, че ще се разридае, затова станах, отидох при нея и я потупах непохватно по рамото.

— Хайде, хайде — рече добрият, недодялан доктор Лукас. — Всичко ще се оправи — казах аз. Помислих си да кажа пак „хайде, хайде“, но не можах. — Какво има сега?

Тя вдигна очи към мен. Те плуваха в сълзи. Носът й беше зачервен.

— Лъки — рече тя.

— Лъки ли?

— Котаракът ми. Тръгнах и го оставих, не знам какво ще яде и изобщо, а досега никога не е оставал сам.

Намерих една поспа кърпа и избърсах сълзите й.

— Хайде — рекох аз. — Пийни си. Не се тревожи за Лъки. Аз ще се погрижа за него.

— Ти… наистина ли? — каза тя и завря нос в чашата си.

— Знам едно място в Силвър Спринт. Едно много луксозно заведение, предназначено само за котки. Понякога водя моя котарак там. Харесва му. Котките си имат телевизия и всичко. Ще взема Лъки и ще го заведа там.

Сълзите спряха, но почнаха хълцанията.

— Той… той харесва метеоролога.

— Метеоролога ли?

— По телевизията… харесва метеоролога. Девети канал. Винаги го гледа.

— Ще кажа на собственичката на заведението.

Тя пресуши чашата си. Изчислих, че бе изпила към сто и петдесет грама уиски за петнадесет-двадесет минути.

— Защо не си подремнеш сега? — казах аз.

— Ще ми оставиш ли другото?

— Уискито ли?

— Ъ-хъ.

— Ако го намерят, ще ти го вземат.

— Ще го скрием — рече тя. — Подай ми чантата. И без това трябва да ти дам ключовете си. Ще го скрием в чантата ми.

— Чудесно място — рекох аз. — Изобщо няма да им хрумне да търсят там, преди да са търсили под възглавницата ти.

— Добре де, къде да го скрием?

— Под дюшека.

Тя затвори очи и се намръщи.

— Под дюшека — рече тя. — Под дюшека. Под дюшека. — Отвори очи и ме погледна с блеснал поглед. — Така ще го запомня, като се събудя.

Подадох й чантата и мушнах бутилката под дюшека. Гордеех се със себе си. Бях свършил няколко чудесни неща този ден. Бях откраднал от мъртвец. Бях утешил болната със силна напитка. Бях герой.

— Май ще подремна малко — каза Глория Пипълс.

— Това е добра идея.

Тя се надигна, отиде до леглото с достатъчно уверена крачка и седна.

— Под дюшека — рече тя и кимна, сякаш да го потвърди.

— Под дюшека — повторих аз.

— Прегледах рубриката на Франк Са из тая сутрин — каза тя, — но не видях нищо за Боби. Утре ли ще пише?

— Не ми се вярва.

— Кога ще пише за него? — попита тя, като се проспа на леглото.

— Не знам, Глория — отвърнах аз. — Може би никога.

Дългото пътешествие с кола не допадна на котарака на Глория Пипълс. Той мяукаше през целия път от Вирджиния до Силвър Спринт, Мериланд, въпреки кротките увещания на Сара. По време на пътуването разказах на Сара всичко за онова, което бях склонен да нарека „случая Еймс“. От време на време ми се налагаше да изкрещявам думите си, за да надвикам Лъки, котарака, който не изглеждаше ни най-малко заинтересован от моя доста отблъскващ разказ.

Сара и аз бяхме седнали в един от френските ресторанти в Джорджтаун — пак бяха отворени след вълненията през 1968. Почти никой не ходи в центъра на Вашингтон след мръкване. Ако карате из улиците след десет или единадесет часа, може да не видите повече от един или двама души по тротоара, но и те явно бързат да се приберат някъде.

Храната в този ресторант обикновено беше доста добра, макар че обслужването беше малко налудничаво, със сервитьори, които кръстосваха наоколо на ролкови кънки. Когато донесоха напитките и дадохме поръчката си, бях свършил с моя разказ. Сара ме изгледа, продължително и после попита:

— Какво, за бога, стана с капитан Бонвил?

— Отложихме го.

Тя поклати глава.

— Ако останеш при Франк Сайз, Бонвил няма да бъде отложен, ще бъде отписан завинаги. Когато свършиш с този случай, ако някой не те убие, Сайз ще изрови нова история и ще ти я натресе. Тогава може и да няма толкова трупове наоколо, но отново ще се гмурнеш в помийната яма, а тя в близко време няма да се прочисти.

— Да не мислиш, че ми харесва там, а? Искам да кажа в помийната яма.

— Там не ти харесва — рече тя. — Но те привличат онези, които плуват в нея. Привличат те, защото си мислиш, че са по-различни от тебе, но не са.