Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

Тя отвори вратата и аз влязох вътре. Висок рус младеж на около двадесет и четири години, чиято лява ръка от лакътя почти до пръстите беше в гипс, приближи към нея и каза:

— Аз си тръгвам.

— Никъде няма да ходиш, Фреди — отвърна сестрата. — Хайде, връщай се в стаята си.

— Не — рече той. — Тръгвам си. Брат ми идва да ме вземе.

— Е, добре, ако можеш да минеш през тази врата, върви.

Младежът поклати глава.

— Не — рече той със спокоен глас, — вратата е заключена. Трябва да я отвориш.

— Казах ти, че няма да я отворя.

— Отвори вратата! — изкрещя младежът.

Сестрата въздъхна.

— Кажи ми защо си толкова лош, а? Хайде ела.

Тя го хвана за дясната ръка и го обърна назад.

— Иди да гледаш телевизия — рече тя.

— Брат ми идва да ме вземе — каза той. — Трябва да мина през тази врата.

— Ще те пусна по-късно — рече тя. — Сега иди да гледаш телевизия.

Младежът се позамисли, кимна и се отдалечи надолу по коридора.

— Какво му има? — попитах аз.

— Опита се да си пререже вените. Но както повечето от тези, които наистина искат да го направят, а не само да се порежат леко с бръснача, е засегнал сухожилието. А да шиеш сухожилие е мръсна работа.

— Само това ли?

— А, имате предвид държането му? Той тъкмо излиза от шокова терапия. След шоковата терапия всички се държат така. За известно време си губят паметта. — Тя поклати глава. — В това отделение са все такива — откачени. — Тя посочи една от вратите по коридора: — Мисис Пипълс е тук, вътре. Първо чукнете, да не я сварите в неудобно положение.

Почуках и някакъв глас каза „влез“. Влязох, Глория Пипълс седеше на едно кресло. Носеше кремав халат и синя нощница. Краката й бяха обути в бели мъхести чехли. В стаята имаше болнично легло, тоалетка, мивка и един стол с права облегалка.

Глория Пипълс седеше свита на кълбо, с клюмнала глава. Тя бавно вдигна поглед към мене. Очите й бяха зачервени от плач. Върхът на носа й — също. Косата й беше в безпорядък.

— Здравей, Глория — казах аз. — Как е настроението?

— Аз не съм за тук — рече тя. — Това е психиатричното отделение. Аз не съм луда.

— Кой те доведе тук?

Тя поклати глава.

— Двама мъже. Не ги познавам. Дойдоха вкъщи днес следобед и казаха, че работят за Луиз Еймс.

— По кое време днес следобед?

— Към два. Дойдоха към два часа и ми казаха, че Луиз искала аз да си почина. Не разбирах за какво говорят. Нямах нужда от почивка. Позвъних на Луиз, но никой не отговори. Казаха ми, че всичко било уредено и че мога да отида в болницата и да си почина. Наистина бях разстроена. Бях уморена. Затова се съгласих да тръгна с тях и ето ме тук.

— Смятат, че си прекалила с пиенето.

— Кой каза?

— Мисис Еймс го е казала. Казала е, че си се обаждала по всяко време и не си говорила много свързано.

Глория Пипълс яростно заклати глава.

— Не съм й звънила. Тя ми се обади.

— За какво ти се обади?

Тя отново поклати глава.

— Не ми се говори за това.

— Колко успя да изпиеш днес, Глория? Но без да ме лъжеш.

— Изпих една бира на обяд. Това е всичко.

— А вчера?

Тя помисли малко.

— Две мартинита точно преди вечеря. Това е всичко. Напоследък не съм пила много. Откакто ти беше при мен. Тогава ми донесе скоч, нали?

— Точно така.

— Де да беше донесъл и сега.

— Може би нося — рекох аз.

Тя се поразвесели. Полека-лека надеждата просветли лицето й, повдигайки ъгълчетата на устните й.

— Не се шегуваш, нали?

— Не.

Тя огледа стаята.

— Трябват ни чаши. Можеш ли да донесеш чаши? И нещо да го смесим?

— Откъде да взема чаши?

— От стаята на сестрите. Ей там, в коридора. Те имат чаши и всякакви плодови сокове. Донеси някакъв плодов сок.

— За скоча?

— Ябълков сок — рече тя. — Сетих се, че имат ябълков сок. Ще върви със скоча.

Погледнах я и поклатих глава.

— Не знам, Глория. Тук си, за да спреш да пиеш.

— Казах ти, че нямам нужда от сух режим. Това, от което имам нужда сега, е малко алкохол.

— Много ли ти се пие?

Тя извърна поглед.

— Доста.

— Разкажи ми за какво си говорихте с мисис Еймс и после ще пийнеш — казах аз, чувствайки се страшно великодушен в този момент. Не само бях великодушен, но и облекчавах страданията на отчаяните. Носех алкохол на тъжни женици в болниците, за да могат да се напият и да се почувстват по-добре. Бях по-добър от благотворителна дама.

Но Глория Пипълс не прие моето предложение. Тя поклати глава и се нацупи. После каза:

— Първо ми дай да пийна. Тогава може да поговорим.