Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

Дейн се ухили.

— По дяволите, не може да бъде!

— Същото си помислих и аз.

— Това вече е проблем, нали? — рече Дейн.

— Ами неговият сътрудник? — попитах аз.

— На Синкфилд ли?

— Да.

— Той е свестен човек.

— Май ще трябва да му се обадя и да го повикам тука — рекох аз.

Дейн извади пистолета си, без да бърза. Просто бръкна във вътрешния джоб на сакото си и го извади така, както би извадил пура.

— Надявам се, че приятелката ти не е тука — каза той. — И детето.

Не помръднах от мястото си.

— Хайде сега! — казах аз. — За какво е тоя пистолет?

— За убиване на хора — рече Дейн. Той хвърли бърз поглед наоколо.

— Какво има зад тази врата, килер ли?

— Баня — отвърнах аз. — Нещо като баня.

— Върви там — рече той.

— Не се опитвай да направиш и това да изглежда като самоубийство — казах аз. — Няма да мине.

Дейн се ухили.

— Значи си се сетил, а?

— Не беше трудно. Не и след като научих от Глория Пипълс, че Джонас Джоунс е претърсил апартамента на сенатора със същия ключ, който използувах и аз. Трябва да е намерил същата изрезка от вестник. Казал е на Луиз Еймс и тя се е досетила за всичко. После ти е казала за това — сигурно по телефона, а ти си отишъл там, убил си и двамата и си направил всичко да изглежда като убийство — самоубийство. След това си се върнал във Вашингтон и си отишъл при Кони Мизъл. Тя е трябвало да ти осигури алиби — в случай че имаш нужда от такова. И ти на нея.

Дейн изглеждаше леко заинтригуван.

— Какво ти попречи да ме разобличиш?

— Пистолетът, който току-що извади. Искаш ли да ти разкажа и останалото?

— Не — рече Дейн. — Хайде влизай в банята. Тя ще изолира малко звука.

Продължавах да приказвам.

— Ти си убил и дъщерята на сенатора, и Игнейшъс Олтигбе.

— Така ли?

— Да. Убил си Каролин Еймс, защото сигурно е подслушала някой разговор между Кони и сенатора. Момичето е било нащрек. Навярно е направила и записи. Може дори да е записала някои телефонни разговори между тебе и Кони Мизъл. Във всеки случаи чула е достатъчно, за да разбере, че ти и Кони Мизъл изнудвате баща й. Затова си я убил с онова фантастично гърмящо куфарче. Кой направи подмяната, Кони ли?

— Казах в банята, Лукас.

Не помръднах. Продължавах да си седя на кушетката.

— Ти сигурно знаеш как да работиш с експлозиви, нали, Дейн? Искам да кажа, че всеки, който е прекарал толкова дълго във ФРБ и ЦРУ, ще знае как да приготви едно гърмящо куфарче. Сигурно си се научил и да стреляш добре. Да улучиш Игнейшъс Олтигбе от двайсет и пет фута разстояние в тъмна улица е нищо за тебе. Бедният добър Игнейшъс. Майка му му изпратила писмо и му разказала за един американски сенатор, който някога нахълтал в магазин за алкохолни напитки и убил собственика му. Това било най-малкото, което е могла да направи за него. Щял е да изкара някой и друг долар от тази история. Но не му пратила никакви доказателства. Навярно защото е бил наполовина черен, а тя никога не е обичала черните, но все пак й е бил син. Писмото било неговото наследство. Така че Игнейшъс сигурно е похарчил и последната си лира за един билет до тук, и ето че срещнал самата сенаторска дъщеря. Това било случайност, но не съвсем.

Той щеше да я срещне рано или късно. Ала Игнейшъс още не е знаел как ще използва сведенията си за сенатора. Все още е размишлявал над това, когато загинала Каролин Еймс. Тази работа не му харесала. Знаел защо е умряла тя, тъй като му била дала копия от всичко, което е имала. Навярно е разгледал нещата и е решил, че ще изкара доста пари от тях. Наумил си да спечели набързо пет хиляди, като ми ги продаде, и после да изчезне. Ти си го проследил до моята къща и го застреля на улицата.

— Щом искаш да умреш на тая кушетка, нямам нищо против — рече Дейн.

Откъм стълбите се чу шум. Някакво трополене надолу по стъпалата. Дейн погледна нататък. Беше Фулиш, котаракът. Той подскачаше по стълбите, устремен към купата си с котешки специалитет или към сандъчето с пясък. Запратих големия пепелник. Ударих Дейн по лявото рамо.

Използувах масичката за кафе като стартова площадка и се хвърлих към другия край на стаята. Дейн ме видя да идвам насреща му и отстъпи бързо назад, прекалено бързо за човек на четирийсет и пет и с шкембе. Той ме удари през лицето с цевта на пистолета, докато бях още във въздуха. Паднах на пода, без да докосна Дейн. Паднах на ръце и колене. Фулиш се шмугна покрай лявата ми ръка. Погледнах нагоре. Върху лицето на Дейн се бе появила лека усмивка. Пистолетът беше насочен към главата ми. Погледнах го и реших, че макар никак да не ми се искаше да умирам, вече нищо не можеше да се направи.