Това бе всичко. Това беше историята, която ние със смахнатия майор успяхме да сглобим. Тя се състоеше отчасти от интуиция, отчасти от предположения и много малко факти. Дали беше вярна щеше да зависи от следващите думи на Багър.
Той ме изгледа, както ми се стори, доста продължително, преди да проговори:
— Какво искаш, Лукас?
— Истината за сенатора Еймс.
— Каква истина?
— Какво знаете за него?
— Защо мислиш, че знаем нещо за него?
— Не може да не знаете — рекох аз. — Защо иначе някой ще вземе думата в Сената и ще си съсипе кариерата? И то за петдесет хиляди долара. Сенаторът не е имал нужда от тях. Той притежава най-малко един милион. Значи трябва да е бил принуден. Няма друго обяснение.
Багър се усмихна отново.
— Мислиш така, защото не си в нашия бизнес — каза той.
— Какъв бизнес? Купуването и продаването на американски сенатори?
— Позволи ми да ти разкажа една историйка — рече той. — Не можеш да я използваш, защото няма как да се докаже нищо. Пък и да успееш, това няма особено значение, защото човекът е мъртъв.
Той погледна към Кътър:
— Ще му разкажа за съдията Остин.
Кътър кимна:
— Да, тази си я бива.
Багър се облегна назад, сключи ръце зад тила си и впери поглед в тавана.
— Може да не взимаш всичко за чиста монета — подзе той, — но да кажем, че веднъж на някакви наши приятели им наредили да подкупят един съдия на федерален районен апелативен съд. Съдията Теодор Остин. Чувал ли си за него?
— Струва ми се, че съм чувал.
— Та той бил доста образован, този съдия Остин. Имал степените бакалавър и магистър от Рътгърс и бакалавър по богословие от университета „Бейлър“ в Уейко, където две години преподавал санскритски, гръцки, латински и староеврейски. След това отишъл в Канада и прекарал там една година в учение. После още две години — в Бонския университет. След всичкото това учене го ръкоположили за баптистки пастор и му поверили паството на една черквица в Гроув Сити, Пенсилвания. Но неговата любознателност все още не била задоволена и ето че се записал да учи право в Пенсилванския университет, а след като се дипломирал, започнал да практикува във Филаделфия. Взел да проявява интерес към политиката и бил избран в щатския сенат на Пенсилвания. Няколко години по-късно Хари Труман го направил прокурор на Пенсилвания, а като се овакантило място в апелативния съд на трети съдебен окръг — е, дали мястото на нашия човек, специалиста по санскритски. Преди няколко години той излезе в пенсия, отрупан с почести и привилегии и с неопетнена репутация. Трудно се подкупва такъв човек, а?
— Бих казал, че е невъзможно.
— Така смятали и нашите приятели, но все пак решили да опитат — много деликатно, нали разбираш? И така, срещнали се с Остин и започнали, както се надявали, отдалече. След пет минути съдията ги прекъснал. Познай какво им казал?
— Нямам представа.
Багър се усмихна.
— Казал им: „За каква точно сума става въпрос, господа?“ — Багър се изсмя. — „За каква точно сума става въпрос, господа?“ — повтори той, сякаш за да е сигурен, че съм го разбрал добре. — След това нашите приятели успели да купят съдията за двайсет и пет хиляди долара на присъда и да го продадат за петдесет хиляди. Съжаляваха много, когато излезе в пенсия.
— Трудно е за вярване — казах аз.
— Защо? — рече той. — Защото „храмът на Темида е място свято и следователно не само съдийският стол, но и нещо друго, нещо друго трябва да се пази от скандал и корупция“. Това май е цитат или част от цитат.
— Това е въведението към каноните на правната етика на американската асоциация на юристите — отвърнах аз. — Но какво искаш да кажеш?
— Господи, много е ясно — обади се Кътър. — Аз не съм завършил и девети клас, но ми е напълно ясно. Работата е там, че никой преди това не е питал съдията дали иска да бъде подкупен.
— Именно — рече Багър.
— Искаш да кажеш, че никой досега не се е опитвал да подкупи сенатора Еймс?
Багър не отговори. Вместо това той стана, приближи се до прозореца и погледна навън, за да види какво е положението с трафика по улица „Кю“. След малко се обърна и ме погледна.
— Онази фантастична история, дето ни разправи одеве. За… м-м… Меркерс, в Германия, така ли беше?
— Точно така — отвърнах аз. — Меркерс.
— В нея няма нищо вярно, разбира се.
— Така ли?
— Така. Но ти се иска да я размениш срещу нещо, нали?
— Може би — рекох аз.
— И да я отпечата, Франк Сайз не би могъл да докаже нищо.
Читать дальше