Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

Видях как Синкфилд го пипна и не го пусна вече. Беше удоволствие да наблюдаваш как действа Синкфилд.

— О, здрасти, мистър Дейн — той безцеремонно му се изпречи на пътя, принуждавайки го да отстъпи встрани. — Помните ли ме — Дейв Синкфилд.

Почти усещах как Дейн напряга мозъка си.

— Да, как сте, лейтенанте?

— Добре. Много добре. Това е моят колега Джек Проктър.

Дейн му кимна. Проктър промърмори „здрасти“ и продължи да брои опечалените.

— Момичето май е имало доста приятели? — рече Синкфилд.

— Май така изглежда.

— И вие ли й бяхте приятел, мистър Дейн?

— Не съвсем.

— Тогава трябва да сте тук по работа.

— В известен смисъл.

— Трябва да е някой много важен клиент, за да накара такъв зает човек като вас да напусне кабинета си.

— Всички клиенти са важни за мен.

Синкфилд кимна.

— Надявам се, че те ценят това. Знаете ли, с този случай се занимаваме само от два дни, но успяхме да разберем едно: че момичето е имало много приятели.

— Така ли?

— О, да. Много. Изненадан съм, че повечето не дойдоха за погребението. Но знаете ли какво ще ви кажа?

— Какво?

— Мисля, че на хората вече не им се ходи на погребения. Не е, както някога.

— Сигурно е така — съгласи се Дейн. Той изглеждаше на около четирийсет и пет и бе почнал да се угоява. И за да не му личи много двойната брадичка, току изпъваше врат, щом се сетеше за това. Иззад двуфокусните очила с телени рамки гледаха умни, студени зелени очи. Устата бе голяма с тънки устни — горната покриваше долната и го караше да изглежда нетърпелив или стеснителен — не зная кое точно. Нос като нос, косата му явно не ставаше все по-гъста, но единственият данък, който плащаше на настоящето десетилетие и на предишното, бяха рунтавите сиви бакенбарди. Всичко друго у него беше точно от средата на 50-те години — от закопчаната му догоре бяла риза със скромна вратовръзка в убит тон до тъмносиния костюм и черните половинки обувки с връзки. Или може би това бе обичайното му облекло за погребения.

— Ходим на много погребения ние с Проктър — обясняваше лейтенант Синкфилд. — Такава ни е работата в отдел „Убийства“ и прочее, нали разбирате. Ходим на погребения и гледаме кой идва и кой не. Но дявол да го вземе, мистър Дейн, защо ли ви обяснявам. И вие сте от бранша, кажи-речи.

— Да. — Дейн се отмести леко, като да се опитваше да се измъкне.

Този път Синкфилд го спря небрежно с рамо.

— Например — рече Синкфилд — ние сме тук за погребението на малката Еймс и се появявате вие. Интересно. Защо сте тук, мистър Дейн? За да видите кой ще дойде и кой няма да дойде?

— Само представям своя клиент — каза Дейн.

— Предполагам, че няма да ми кажете кой е вашият клиент?

— Не смятам, че се налага.

— Имате ли нещо против, ако се опитам да позная?

Дейн въздъхна.

— Не.

— Ами щом вие лично сте дошли, клиентът ви трябва да е много важна клечка, иначе щяхте да пратите някой от вашите селяци, издокаран в първата дреха, дето му е станала. Но тъй като самият вие сте тук, значи клиентът ви сигурно има пари — цял куп пари, — затова на мен ми се струва, че този клиент е жената на сенатора, мисис Еймс, защото има три кръгли милиончета.

— Говорили сте с мисис Еймс? — попита Дейн.

— Тя ли е вашата клиентка? За нея ли работите?

— Да. За нея.

— Наистина разговаряхме с нея — рече Синкфилд. — Веднага след убийството на дъщеря й. Но тя не спомена нищо за вас. Смъртта на дъщеря й ли разследвате?

— Това е поверителна информация, лейтенанте.

— За пръв път чувам такова нещо. Информацията е поверителна, ако търсите материал за развод. Тогава наистина е поверителна. С това ли се занимавате, развода й ли уреждате?

— Мислете каквото си искате.

Синкфилд се усмихна. Тази недоверчива усмивка май му беше единствената.

— Окей, мистър Дейн. Беше ми приятно да поговоря с вас.

— Да — каза Дейн и влезе в черквата.

Синкфилд се обърна към мен:

— Бива те да подслушваш, а?

— Опитвам се.

— Разбра ли нещо?

— Долу-горе.

— Направи добра кариера за бивш счетоводител.

— Струва ми се, че работеше за ЦРУ.

— Най-напред започна във ФБР, после отиде в ЦРУ. Знаеш ли какво притежава сега?

— „Дейн Секюрити Сървисис Инкорпорейтед“ — отвърнах аз.

— Двеста души работят за него — рече Синкфилд — и повечето от тях не можеха да си платят билета от Южна Каролина до Детройт. Облича ги в униформи и за два долара и двайсет цента на час обикалят нощем около някоя стоманена ограда, висока десет фута, с монограма на „Дейн Секюрити“ върху ръкава и със зареден трийсет и осемкалибров на хълбока. За услугите им взима от клиента по четири и петдесет на час. Добре припечелва, какво ще кажеш?