Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Какво научихте за него?

— Че бил… м-м, как да кажа, узрял.

— От кого го научихте?

— От наш човек, чийто обект е Сенатът.

— Той пък откъде го е чул?

Кътър хвърли поглед към Багър. Двамата се подсмихнаха.

— Бих казал, че тя го е чула в леглото, нали, Джони?

— Лежейки по гръб — рече Кътър.

— Да не би това да е блондинката, с която той живее сега?

— Точно тя е — каза Багър.

— Как се казва?

— Кони Мизъл.

— Откога работи за вас?

— Вече не работи за нас — каза Багър.

— Уволнихте ли я?

Кътър изсумтя:

— Напусна, преди да успеем да го направим.

— Колко време работи при вас?

— Колко време, Джони? — попита полковникът. — Имаше ли година?

— Горе-долу.

— Какво знаете за нея?

Полковник Багър вдигна рамене.

— Тя е от Калифорния. Завършила е средно училище в Лос Анжелис. Мисля, че беше „Холивуд Хай“. После е получила стипендия за „Милс“ в Оукланд. След колежа е работила тук-там по крайбрежието. Била е в някаква малка рекламна агенция в Лос Анжелис, после в музикална радиостанция в Бърбанк, а след това е работила при един лобист в Сакраменто. Затова я наехме, защото имаше опит със законите.

— Как е попаднала във Вашингтон?

— Работила в рекламата при някакъв самозван импресарио на рок група. Той искал да им даде много силен и много бърз старт, а те се провалили с гръм и трясък, когато четири пети от местата в залата се оказали празни. Тя останала без средства. Дойде при нас да търси работа. Ние я наехме.

— На колко години е?

— На колко, Джони — на двайсет и пет или двайсет и шест?

— На двайсет и седем — рече Кътър.

— И сега живее със сенатора?

— Да — отвърна Кътър. — Имат си любовно гнезденце в Уотъргейт.

— И как е успяла да го накара?

— Да произнесе речта ли? — попита Багър.

Кимнах.

— Тя ни каза, че просто го помолила. По това време вече бяха доста добри… ъ-ъ… приятели. Така че когато го помолила да произнесе речта, той се съгласил. Когато му съобщила, че от цялата работа той ще спечели петдесет хиляди, сенаторът отказал, не ги искал.

— И вие повярвахте ли й?

— Ти нямаше ли да й повярваш, ако можеше да спестиш петдесет хиляди?

— Тя кога ви каза, че той не иска парите?

— Когато отивахме при него.

— След като вече бяхте изтеглили парите от банката, така ли?

— Бяхме изтеглили парите в петък. Това бяха парите, които щяхме да използваме ние — не тези, дето възнамерявахме да му дадем. Но някои искат да ги погледнат. Дори да ги пипнат. Помислихме си, че сенаторът може да е от тях.

— Но се оказа, че не е такъв — рекох аз.

— Да — каза Багър. — Оказа се, че не е такъв.

— Кони Мизъл откога живее с него?

— Откога, Джони? — попита Багър.

Кътър се замисли за момент.

— Трябва да има вече пет-шест месеца. Откакто той се оттегли.

— А жената на сенатора?

— Какво за нея? — рече Багър. — Това не е наша грижа. Ако искаш да научиш нещо за жената на Еймс, защо не попиташ самата нея? Може би ще изчакаш да мине погребението на дъщеря й. Кой знае! А може и да не изчакаш.

— Опечалените родители са моя специалност — казах аз.

Полковникът погледна часовника си.

— Има ли друго? — попита той. — Ако не… — Той не довърши.

— Засега не — рекох аз. — По-късно може да изникне нещо.

До мен Кътър се надигна от стола си. Той ме потупа с ръка по лявото рамо. Вдигнах поглед към него.

— Знаеш ли какво? — каза той.

— Какво?

— Всичко това за Меркерс или какво беше там, в Германия. На твое място, драги, не бих се престаравал толкова. — Пръстите му се впиха в рамото ми и аз едва се сдържах да не извикам или дори да не изкрещя. — Разбра ме, нали? — Той още веднъж стисна рамото ми и отново ме прониза болка.

— На твое място не бих си позволил пак такова нещо — казах аз.

— Така ли?

— Да — рекох аз. — Някой може да пострада.

— Точно така — отвърна той. — Някой може да пострада.

На другата сутрин в десет и петнадесет стоях на стъпалата на епископалната черква „Св. Маргарита“ на Кънетикът Авеню 1800 и помагах на лейтенант Дейвид Синкфилд от отдел „Убийства“ да брои опечалените, които пристигаха един след друг за погребението на дъщерята на сенатора — Каролин Еймс. Службата се състоя на осем пресечки южно от мястото, където тя бе загинала, присъстваха седемдесет и двама души, без да броя себе си, лейтенант Синкфилд, неговия колега Джек Проктър и един мъж, който имаше вид на преуспяващ, банкер, ала всъщност беше преуспяващ частен детектив — Артър Дейн.