— Това се прави често — каза Кътър.
— Сигурно — рекох аз. — Но този път някои от акционерите на „Саут Плейнс“ надушили нещо и надали вой. Станало лошо. Хайсмит тръгнал да търси помощ. Дошъл при вас. Трябвало му нещо, което да успокои акционерите, докато той се справи с размирниците. Какво по-добро от това един американски сенатор да се изправи в Сената и да произнесе реч, възхваляваща предстоящото сливане?
Млъкнах. Беше дълга реч. Никой не обели дума. Багър ме гледаше втренчено, върху устните му играеше лека усмивка. Кътър премигна насреща ми един-два пъти.
— Та ето и въпроса ми — казах аз.
— Да? — рече Багър.
— Какво направихте вие двамата с онези двеста хиляди и с двата чувала златни кюлчета, които откраднахте от солните мини в Меркерс, Германия, през април 1945?
Тази техника на разпитване бях усвоил с годините. Обичах да изреждам с монотонен глас известни факти или да задавам безинтересни въпроси, за които имаха готови отговори. После пусках бомбата и гледах какво ще стане. Понякога тия отсреща кипваха. Понякога се разкашкваха като мокри книжни салфетки. А понякога си мислеха, че блъфирам и решаваха да не се поддават. Това направи и Багър.
Лицето му не трепна. Ако носеше онзи монокъл, той нямаше да помръдне от мястото си. Усетих как Кътър застина до мен. Погледнах го и той ми заприлича на жаба, готова да скочи. Една зла жаба. По знак от полковника можеше да ми счупи ръката. Сигурно дясната.
Но полковникът не даде знак. Наместо това той се усмихна. Усмихна се едва-едва, колкото да ми даде да разбера, че оценява невинната ми шега, макар да я намира малко безвкусна.
— Нещо ми подсказва, мистър Лукас — рече той, — че напоследък сте били доста зает.
— Около три седмици — отвърнах аз.
— Меркерс — каза той, така както хората произнасят някое име, когато искат да ви услужат, но не могат да го изровят от паметта си.
— Германия — рекох аз. — Четвърти април 1945. Били сте старши лейтенант. Кътър е бил обикновен сержант. В архивите е отбелязано, че сте били в специален моторизиран разузнавателен взвод, който се е движел пред дивизията. Деветата. Били сте с джип. Вярно ли е дотук?
Багър погледна Кътър, който сви рамене.
— Вървяхме напред — каза Кътър. — Това си спомням. Не си спомням никакъв Меркерс.
— Няма го на повечето карти — казах аз. — Много е малък. Според показанията, дадени по-късно от трима цивилни немци, в тринайсет нула нула часа в Меркерс пристигнал един военен джип с двама американски войници и те разпитвали за пътя. Немците не знаели английски, войниците не знаели немски. Немците помислили, че търсите солните мини, защото наоколо нямало нищо друго. Това е от доклада на криминалния отдел. От криминалния отдел не успели да установят кои са били тези двама американски войници. Аз установих.
— Нима? — подхвърли Багър. — Как?
— Съпоставяйки мълвата с интуицията си. Според мълвата вие с Кътър сте натрупали много пари от черна борса в Германия и по-късно — в Корея. Но това е само мълва. След като изрових архивите на специалния разузнавателен взвод, почти със сигурност мога да заявя, че вие с Кътър сте били в Меркерс в един часа на обяд, на четвърти април 1945 година. Няма кой друг да е. Никой друг не се е возил с джип и никой друг не е бил толкова далече пред Девета дивизия.
— Разбирам — рече Багър.
— Искате ли да чуете и останалото? — попитах аз.
Полковникът сви рамене.
— Защо не?
— Само един човек е охранявал солните мини. Бил е възрастен. Цивилен немец. Казвал се е Вилхелм Весер. Шейсет и две годишен. Той е обслужвал и товарния асансьор с капацитет петнайсет души, който е слизал в мините на две хиляди и сто фута под земята. Там са държали всичко.
— Какво са държали? — обади се Кътър.
Знаех го наизуст.
— Там са държали четири хиляди платнени чувала с печата на Райхсбанката. Всеки чувал съдържал по двайсет и пет фунта злато, отлято на малки кюлчета. В добавка е имало и запечатани сандъци с чужда валута. Те са съдържали дванайсет милиона американски долара, един милион френски франка, сто и десет хиляди английски лири и четири милиона норвежки крони. Сигурно знаете как немците са си водили отчетите.
Нито Багър, нито Кътър казаха нещо. Само ме гледаха. Разказах им и останалата част от историята:
— Двамата американски войници взели по сто хиляди долара и по два чувала със злато. Не са могли да носят повече. Може би и старикът им е помогнал. Във всеки случай толкова е липсвало, когато проверили накрая. Асансьорът потеглил нагоре. Скърцал. Може би е бил на половината път, когато е станало това. А може би само на една трета. Но един от войниците извадил от кобура си автоматичен колт четирийсет и пети калибър, опрял го в гърба на стареца и почти го направил на парчета. По-късно намерили куршумите в асансьора. В старика било стреляно два пъти.
Читать дальше