— Аз съм Джони Кътър, мистър Лукас — рече той. Стиснах дланта му и тя се оказа твърда, голяма и силна.
— Приятно ми е — казах аз.
— Моля ви, седнете. Полковникът ще приключи с телефонния си разговор само след миг, а ако нямате нищо против, аз ще продължа да подписвам някои писма.
Отвърнах му, че нямам нищо против. Седнах на тапицирания с кожа стол, а Кътър отиде зад резбованото си писалище, където сякаш заприлича на силна мускулеста жаба, притаила се и оставена да бди над спящия принц. Наблюдавах го как подписва писмата. Правеше го внимателно, дори със старание, като се усмихваше едва-едва, сякаш все още му доставяше удоволствие да вижда името си написано.
Огледах стаята. Въпреки пищното махагоново бюро, тежките тапицирани с кожа мебели, дебелите ориенталски килими и облицованите със сукно стени, кабинетът на Кътър предлагаше толкова топлина и уют, колкото и една ротна канцелария, което не беше за чудене, след като Кътър бе прекарал в армията двадесет години, последните десет — като старшина.
Когато Кътър свърши с писмата, той ме погледна и на два пъти примигна бавно, както би примигнала жаба. После стана и закрачи към вратата. Накъдето и да се упътеше, той като че все маршируваше. Почука два пъти силно и аз се запитах на колко ли други места и в колко ли други страни бе чукал точно по същия начин, за да отнесе на полковник Уейд Мори Багър вести за сполуки или за бедствия, или просто новината, че е пет часът и е време да се прибира у дома.
Когато един глас каза „Влез“, Кътър отвори вратата и излая: „Мистър Лукас е тук.“ Гласът му беше дрезгав и дълбок, подплатен с тежест и заплаха, глас, за какъвто мечтаят всички данъчни служби.
Телосложението на Кътър напомняше обърнат надолу триъгълник. Стоеше на вратата с изопнати назад рамене, сякаш бе прикован към нея. С кимване на глава, което бе почти тик, ми даде знак да вляза.
Стаята беше елегантна, но не колкото мъжа, който стоеше зад персийското орехово писалище с протегната ръка и ослепителна усмивка на лицето. Това бе Уейд Мори Багър (полковник от американската армия в оставка) и аз бях прекарал два дни в едно място, наречено Осила, в Джорджия, за да науча каквото мога за него. В Осила още помнеха Уейд Мори, макар той да не се бе връщал вкъщи, откакто бе постъпил в армията през 1942 г. Беше от добро потекло, поне по майчина линия. Майка му можеше да проследи родословието си назад до Революцията, до Уейдови от Вирджиния. Фамилията Мори, разбира се, бе дала на Юга двама генерали по време на Гражданската война и в Осила смятаха, че полковник Багър би могъл да претендира за пряко родство и с двамата. Що се отнася до Багърови, колкото по-малко се споменава за тях, толкова по-добре, но именно Лайън Багър е бил този, който навярно е прелъстил хубавичката малка учителка от Мейкън на задната седалка на своята спортна кола в една топла пролетна нощ на 1922 и дори се оженил за нея три месеца по-късно, за да изчезне само след две седмици завинаги, по всяка вероятност на север. Единственото наследство, което Уейд Мори Багър бе получил от баща си, беше солидната фигура, висока шест фута и три инча, чифт тревистозелени очи, мек, дълбок южняшки баритон и ослепителната белозъба, угодлива усмивка, за която в Осила твърдяха, че я имали всички Багърови.
След като се ръкувахме и си казахме „здрасти“, Уейд Мори Багър остана прав, докато не се увери, че съм се настанил удобно. После и той седна на един от онези тапицирани с кожа столове с висока облегалка, така харесвани от съдиите от Върховния съд, качи краката си върху бюрото и ме остави да се любувам на блясъка на меката и еластична кожа на черните му обувки, които сигурно щяха да подхождат и на мене, ако пожелаех да похарча осемдесет и пет долара, ала аз не желаех. Краката ми, както и тези на Кътър, който седеше до мене, почиваха върху дебел килим в тютюнев цвят. Седяхме в меки дълбоки кресла, тапицирани със светла кожа. Също такъв диван имаше до стената. Пред дивана бе сложена продълговата ниска дървена масичка с инкрустации. Краката й бяха грациозно извити и изглеждаше много стара и много скъпа. На стените, облицовани с орехова ламперия, висяха четири картини, които на пръв поглед илюстрираха най-добрите постижения на някои второстепенни френски импресионисти. При втори поглед се оказа, че е точно така и по-късно научих, че организацията „Багър“ ги бе застраховала за 95 000 долара.
Багър отново ми се усмихна, после извърна глава и погледна през един прозорец към еднопосочното движение на Кю Стрийт. Строежът на новото метро предизвикваше задръстване и караше някои шофьори да надуват клаксоните, но Багър не ги чуваше в звуконепроницаемия си кабинет, така както не би чул гръмотевици, нито нископрелитащи самолети, нито пък ако се стигне дотам — свършека на света.
Читать дальше