Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Ако е така, бързо си се окопитил.

— Искам да разбера едно нещо.

— Какво? — попита той.

— Дали този напалм е бил предназначен за мене, или за Каролин Еймс.

Сайз взе един жълт молив и отвори уста така, че да може да почуква с гумичката по зъбите си. Реших, че това му помага да мисли.

— За нея — каза той накрая.

— Защо?

— Защото ако е знаела какво има в куфарчето и кога е трябвало да гръмне, за нищо на света нямаше да закъснее, нали?

— Така е.

— Значи трябва да приемем, че не е знаела какво има в куфарчето.

— И че някой го е подменил — рекох аз. — Вече стигнах до тук.

— Да — каза Сайз, — разбирам какво искаш да кажеш. Все пак може да е трябвало да убие нея, не тебе. Фактите са били в главата й, а може и да е имала копие от тоя доклад или описание, каквото каза, че е написала.

— И магнетофонните записи — рекох аз.

Лицето на Сайз просветна.

— Да, записите. Ако има копия от тях, страшно ми се ще да ги пипна.

— Сигурно същото иска и онзи, дето я уби.

— А какво ще кажеш за часа на експлозията? Тя е станала в три и двайсет и пет, а момичето ти определи срещата за три часа. Тая работа ме безпокои.

— Мен още повече — рекох аз. — Ако наистина са искали да убият нея, а не мене, то остава да приемем, че часовниковият механизъм е бил повреден.

— Освен ако оня е искал да очисти и двама ви.

— И това ми мина през ума.

Сайз неволно се усмихна.

— Изплаши ли се?

— Кога, тогава или сега?

— Изобщо.

— Бях дяволски изплашен, но попремина. Малко, да.

Сайз отново почука с гумичката по зъбите си.

— Изкушавам се. Ужасно се изкушавам да го пусна в рубриката. — Последва пауза, докато размишляваше над това. — Но няма — в гласа му прозвуча нещо повече от съжаление. — Новината си я бива, но аз гоня друга цел.

— Все още ли искаш цялата история, до каквото и да ни доведе тя?

— Точно така. Искам я цялата. Ако съществуват копия от тези записи, искам да ги имам. Искам описанието на случая или каквото там е написала, ако все още го има — или ако изобщо го е имало. Искам да разбера и кой я уби.

— И то двайсет и четири часа преди ченгетата, нали така?

Сайз се усмихна, този път малко мрачно.

— Искам да съм пръв, това е. Мислиш ли, че можеш да се справиш… или поне да стигнеш близо до целта?

Вдигнах рамене.

— Не знам. Досега не съм се ровил в убийства. Дори не съм сигурен дали знам как се прави, но все пак имам едно предимство.

— Какво е то?

— Видях как стана всичко.

Той кимна.

— Прав си. Трябва ли ти помощ? Ще ти освободя от моите, ако имаш нужда.

— Все още не.

— Добре. Как се справяш, досега, искам да кажа?

— Чрез лобистката шайка, за която се предполага, че му е дала подкупа от петдесет хиляди.

— Организацията „Багър“ — рече той. — В кантората си имам една папка за тях. Ще поръчам на Мейбъл да ти я прати вкъщи по човек.

— Добре.

— Попадна ли на нещо там?

Кимнах.

— Може би. Това ще разбера утре сутринта в десет.

— Как?

— Като се срещна с Уейд Мори Багър.

— Със самия полковник?

— Ъ-хъ.

— Лесно се изплъзва.

— Свикнал съм с такива.

— Окей, добре е на връщане да се отбиеш при ченгетата. Имам един познат в отдел „Убийства“ — лейтенант Синкфилд. Ще му се обадя, че си на път към тях. Синкфилд ми дължи две услуги, едната от които е доста голяма. Ето случай да ми се отблагодари, като бъде любезен с тебе.

Станах.

— Окей — рекох аз. — Ако няма други вълнуващи събития, ще се видим на следващата заплата.

— Хубаво е, че ме държиш в течение.

Лейтенант Дейвид Синкфилд от отдел „Убийства“ към столичното полицейско управление — мъж, кажи-речи, на моя възраст — палеше цигарите една от друга, заявявайки, че пушел по четири кутии на ден, и това ме накара да се почувствам ужасно горд, тъй като аз самият ги бях отказал преди две години.

Бях разказал на Синкфилд и на неговия магнетофон всичко, което знаех за смъртта на Каролин Еймс. Седяхме мълчаливо в мрачната стая на третия етаж в районното управление на Индиана Авеню 300, докато лейтенант Синкфилд вероятно се мъчеше да се сети за още нещо, което е трябвало да ме пита, а аз се мъчех да си мисля, че не ми се пуши.

— На колко беше тя — попитах аз, — на двайсет и три?

— На двайсет и две. Точно. Миналия месец е имала рожден ден.

— Имате ли някакви предположения?

Той ме погледна с две сини очи, в които нямаше нищо друго, освен подозрение. Имаше любопитен тънък нос и голяма челюст като на пушач на лула. Косата му вече бе станала оловносива и той, изглежда, бе малко суетен, защото я носеше доста дълга и доста добре сресана. Устните му бяха тънки и повечето време леко стиснати, но когато се усмихна, което стори само веднъж през този един час, докато бях при него, той се усмихна с подозрение.