Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Можеше поне да ми звъннеш и да ми кажеш, че си добре.

За един миг се изкуших да й изясня логичността на това изявление.

— Съжалявам — казах аз. — Следващия път ще знам.

— Какво искаш да кажеш с това „следващия път“? Такава ли ще бъде работата ти при Франк Сайз? Когато започна, ти каза, че ще можеш да работиш вкъщи. През последните три седмици си бил вкъщи само два дни. Останалото време беше или в Джорджия, или в Пентагона с оня смахнат майор.

Смахнатият майор бе Карл Съмърс, специалист по военната история на САЩ, който пишеше докторската си дисертация (за което самата армия бе в неведение) — сравнително изследване на военните черноборсаджийски операции на европейския театър по време на Втората световна война и на тези, които се извършваха в разгара на Виетнамската война. Беше приготвил нещо изключително пикантно. След завършване на дисертацията възнамеряваше да я издаде като книга, да се оттегли от армията и заедно да постъпим в онзи мой парамаунтски университет. Сара смяташе, че е смахнат, защото всеки ден той извървяваше по десет мили до работното ми място и обратно, не хапваше нищо друго, освен крехко месо и съвсем прясно сирене, гарнирано с покълнало жито, а в събота вечер си слагаше червена перука и се шляеше из Джорджтаун, опитвайки се да хване нещо под шестнадесет години. Майор Съмърс можеше да върши оная работа само с четиринадесет-петнадесет годишни момичета и твърдеше, че това го безпокояло много, но не чак толкова, та да предприеме нещо. Майорът беше на тридесет и шест.

Усмихнах се на Сара — успокоително, както се надявах — и казах:

— Свърших си работата в Пентагона. Вече ще си стоя вкъщи повече.

— Не искам да се държа като някоя досадна и тъпа мадама — рече тя, — но когато ми каза, че едва не са те убили, най-напред се изплаших. Изплаших се ужасно, защото ужасно много ме засяга всичко, което става с теб. После се ядосах. Не можех иначе. Просто страшно се вбесих.

— Ами добре — отвърнах. — Хайде да забравим за това.

Тя ме погледна сурово и спокойно:

— Харесва ти, нали?

— Кое?

— Да се ровиш в мръсотията. Колкото повече гадост има, толкова повече ти харесва. Колкото по-изродени, порочни и извратени са хората, толкова по-силно те привличат. И добре се справяш. Тъкмо това ме безпокои понякога.

— Аз съм просто историк — казах аз.

Тя кимна.

— Мисля, че знам къде най-много искаш да работиш.

— Къде?

— В преизподнята. Щеше да си умреш от щастие, ако можеше да станеш историк на дявола.

Главната квартира на лобистката шайка, която се назоваваше „Багър Организейшън Инкорпорейтед“, се помещаваше в една сравнително стара къща на Кю Стрийт западно от Кънетикът Авеню, деляха я няколко къщи от „Децата на Кришна“ и малко по-наблизо бе мястото, където един квартет от доктори правеше луди пари, като се грижеше за страховите изживявания на по-богатите алкохолици от града.

Сградата бе тясна, триетажна, от червени тухли, със сутерен, имаше и известна историческа стойност, която обаче не бе достатъчна, че да вдигне цената й или да разтревожи Историческото дружество на окръг Колумбия, ако някой решеше да я събори; за да я превърне в паркинг. Изглежда, някога президентът Хардинг 13 13 У. Дж. Хардинг — президент на САЩ от 1921 г. до 1923 г. — Б.пр. бе настанил тук своята любовница за кратко време, докато й намери по-дискретно жилище малко по-нататък на Кънетикът Авеню 2311.

Освободих таксито, влязох в малкото фоайе, натиснах един черен бутон с надпис „Звънец“ и зачаках да се случи нещо. След миг някакъв глас с железни нотки каза „да“, а аз рекох „Дикейтър Лукас“.

„Добре“ — отвърна гласът и секунда по-късно се чу бръмчене. Кафявата метална врата нямаше дръжка, така че просто я бутнах. След като нищо не се случи, отново натиснах звънеца и железният глас се обади: „Бутни по-силно.“ Бутнах по-силно и вратата се отвори с лекота. Почуках с пръст по вратата само за да проверя дали е от чиста стомана. Оказа се, че е така.

Влязох в просторен салон, облицован със стара, старателно излъскана ламперия от светъл дъб. В десния край извито стълбище водеше към втория етаж. Вляво едно младо хубаво момиче седеше зад кафяво метално бюро.

— Мистър Лукас? — обърна се тя към мен с широка усмивка.

— Да.

— Влезте в кабинета на мистър Кътър през тази врата.

Вратата, която ми посочи, се намираше вляво зад гърба и. Озовах се в просторния кабинет на някакъв нисък мъж, който прекосяваше стаята, за да ме посрещне. Вървеше с протегната напред ръка.