Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Предположения за кое? — попита той.

— За това кой я е убил.

— Нищо не пи липсва, по дяволите — рече той. — Засега имаме теб и май това е всичко.

— Не е много.

Синкфилд като че се съгласи с мен, после отново настъпи мълчание, докато той загаси цигарата си и каза:

— Някой се е добрал до апартамента й.

— О?

— Да. Обърнали са го наопаки. Сигурно са търсили онези записи, за които каза. Не е било обир. Имала е портативен цветен телевизор. Не са го пипнали, само са свалили задния капак, за да погледнат вътре. Имала е и два магнетофона. Единият — от ония, дето се включват към телефон.

— Къде е живяла тя? — попитах аз.

— В Джорджтаун — каза той. — На Ар Стрийт. Имала е фантастична камина с истински дърва, един от ония атриуми, огромна кухня. Наемът й трябва да е бил колкото заплатата ми за две седмици.

— Е, сигурно е можела да си го позволи.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това, че има богато майче.

— И татенце — подхвърли Синкфилд. — Както разбирам, и той не е останал без пари. Мога да си представя жена ми да ми връчи един милион долара. Да, като нищо си го представям. Ти не си женен, нали?

— Вече ме.

— Остани си ерген. — За миг той като че се замисли за собствения си семеен живот, после каза: — Познай какъв подарък е получила Каролин Еймс от майка си за двайсет и първия си рожден ден?

— Един милион зелени хартийки — отвърнах аз.

Синкфилд изглеждаше леко раздразнен от това, че знаех.

— Май наистина си си завирал носа наоколо, а?

— Както ти казах, аз се занимавам с тази история.

— Да. Е, парите са били под попечителство. Трябвало е да живее от лихвите до трийсетия си рожден ден — който тя няма да стигне. Колко прави това годишно според теб?

— Не знам. Както вървят лихвите сега, най-малко шейсет хиляди. Може дори седемдесет и пет.

— Голям зор е виждала, а? Да се мъчиш да караш с шейсет хиляди годишно… — Той замълча. — При това сам.

— Да можех и аз да имам същия проблем.

Синкфилд се намръщи.

— Оня приятел Франк Сайз сигурно ти плаща добре. Той печели много.

— Далече сме от шейсетте хиляди.

— Половината?

— Няма и половината.

Синкфилд спря да се мръщи. Моята новина го успокои. Навярно реши, че може да си позволи дори известно великодушие, след като доходът ми беше от същата категория като неговия, защото каза:

— Все пак намерихме в апартамента й едно любопитно нещо.

— Какво?

— Завещание. Човек не среща често двайсет и две годишни хлапачки с готови завещания. На двайсет и две години си мислиш, че ще живееш вечно плюс още две седмици.

— Колко двайсет и две годишни хлапачки си виждал, дето трябва да берат грижата на един милион под попечителство?

— Не много — съгласи се той. — Всъщност нито една.

— Кога е написала завещанието? — попитах аз.

Той кимна.

— Да, от това може да излезе нещичко. Направила го е преди три седмици.

— На кого е оставила парите?

— На бившия сенатор. На скъпото си татенце.

— Значи все пак имате един подозрителен.

— Защо, по дяволите, не си вървиш вкъщи? — рече Синкфилд.

Споровете се разгорещяваха все повече и повече, тъй че според мен силата на семейните разпри достигна шеста степен по скалата на Лукас. Дори седма.

Всичко започна предната вечер, когато се прибрах вкъщи и направих грешката да разкажа на Сара за онова интересно нещо, което едва не ми се случи същия следобед на Кънетикът Авеню.

Отначало тя се изплаши, толкова се изплаши, че настоя да си легнем незабавно, поне за малко, за да може да ме успокои така, както тя най-добре умееше. Тъй че прекарахме в леглото три четвърти час, утешавайки се взаимно по един възхитително еротичен начин.

След това битката започна. Тя се разгаряше, докато се занимавахме с мартинито и с Уолтър Кронкайт 12 12 Много известен американски телевизионен журналист. — Б.пр. , достигна връхната си точка на вечерята (задушени говежди ребра, бостънска салатка и моркови с масло), после стихна до накъсана, враждебна стрелба. На закуска (препържени яйца, недопържен бекон, недопечени филийки) вече бяхме отрязали всякакви средства за комуникация, като се изключи някое рязко изшумоляване на вестник или шумно оставена чаша.

— Е, добре — рекох накрая аз, — съжалявам, задето едва не ме убиха. Моля за извинение.

— Вечният умник — подхвърли тя, загледана в своята градина.

Като забеляза, че отново разговаряме, Мартин Ръдърфорд се намеси с „Харат сон плок“. Или пък „плог“.