Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Какво ще имаме за вечеря?

— Говежди ребра.

— Добре.

— За компания, разбира се — продължи тя, — имам събеседник на две години, който говори на непознат език, плюс мисис Хачър, съседката, която обикновено иска да знае дали не може да заеме чашка джин. Ала кулминацията на днешния ми ден ще бъде почистването на котешкото сандъче, за да може Фулиш да си пикае на чист пясък, и ако в тази къща нещата не се оправят в близко време, ще си намеря любовник, за да внесе малко радост в живота ми — например една разходка до Балтимор някоя неделя следобед.

Кимнах.

— Чудя се какво ли е приготвила?

— Кой?

— Дъщерята на сенатора Еймс.

— О!

Аз съм малко по-висок от шест фута 10 10 Един фут е равен на 30,48 см, един инч — на 2,54 см. — Б.пр. , но не трябваше да се наведа много, за да целуна Сара — висока малко повече от пет фута и десет инча, стройна, с удивително лице, което би могло да се нарече красиво, ако не бяха интересните му плоскости и вдлъбнатини. Имаше раздалечени зелени очи и дълга лъскава синкаво-черна коса, която стигаше почти до кръста й. Индианска коса, както я наричаше тя, и на всеки разправяше, че е една четвърт чокто 11 11 Индианско племе. — Б.пр. , макар да беше всъщност само една тридесет и втора.

— Хм — казах аз, като я прегърнах, — добре ти работи езичето.

— По дяволите, ти не чу и думичка от това, което ти казах, нали?

— Чух всичко — отвърнах. — Ще си намериш любовник да ти сменя пясъка в котешкото сандъче.

Дъщерята на сенатора закъсняваше, вече закъсняваше с двадесет и четири минути и зачатъците на учителя у мен ме караха да гледам на това като на немарливост — нещо, което не понасям, — затова се въртях на твърдия зелен метален стол в кафенето и прехвърлях наум запаса си от унищожителни забележки, но знаех, че няма да ги използвам. Не и срещу нея.

Тя се появи в три и двадесет и пет, вече преполовила разстоянието между двете пресечки по източната страна на Кънетикът Авеню, откъм парк-хотел „Шератън“, забързана така, както някои жени го правят, когато закъснеят непростително дълго — загледана право пред себе си, с вирната брадичка и изпъчени гърди, с полуотворена уста за почти готово извинение, тя се движеше с бързи ситни крачки, които заплашваха да преминат в тръс.

Когато приближи на малко повече от петдесет фута, видях, че отговаряше почти напълно на описанието, което ми бе дала. Беше над среден ръст, около пет фута и девет инча, руса, в тъмнобежов гащеризон с месингова тока на колана, леко увиснал под кръста й. На лявото си рамо бе преметнала кафява кожена чанта с връзки, а в дясната си ръка носеше дипломатическо куфарче от зелена кожа.

Не беше ми казала, че е толкова хубава, нито че слънчевите отблясъци в този почти великолепен майски следобед ще си играят с косите й и те ще се превърнат в шапка от разлепено злато. Беше ми казала, че ще носи очила — големи, кръгли, с телени рамки и пурпурни стъкла, но нямаше очила. Все пак всичко друго съвпадаше, тъй че аз спрях да се ровя в колекцията си от хапливи забележки и започнах да се питам дали очите и ще се окажат кафяви, или сини, или пък дори зелени.

Никога не узнах. Когато бе на по-малко от четиридесет фута, се чу остър пукот, малко по-приглушен от пушечен изстрел, и зеленото кожено куфарче изчезна. Беше там, а в следващия миг го нямаше и косата на момичето не бе вече златна, а доби цвета на огъня, пламъците лумнаха около един фут над главата й, после се плиснаха надолу, обгръщайки я в нажежено оранжево кълбо.

За момент тя затанцува на място в такта на безумна, паническа джига, после изпищя, но само веднъж, макар и да ми се струва, че все още я чувам. След писъка тя се опита да се втурне към уличното платно, сякаш чувстваше, че потокът на движение ще я охлади, а всъщност, залитайки, направи няколко бързи несигурни крачки, преди да се свлече на тротоара, където умря, превръщайки се в сгърчена овъглена купчинка, която тъкмо бе започнала да дими.

Разнесоха се силни викове и писъци, и „о, боже“, докато един досетлив мъж с шкембе и посивели коси си свали сакото и взе да задушава пламъците, които и без това вече стихваха. Шкембестият мъж мяташе сакото си върху пламъците и дори след като ги беше угасил, продължи да замахва, макар че не бе останало нищо друго, освен овъглената сгърчена фигура на тротоара, която, свита на кълбо, димеше леко в майския следобед.

Действията на шкембестия мъж ставаха все по-бавни и по-колебливи и накрая той спря. Сега плачеше. Вдигна сакото и го погледна. После коленичи и покри с него главата и раменете на момичето. Изправи се, но пак се наведе, за да си извади портфейла от сакото. За миг остана така, разплакан и загледан в момичето. Сетне вдигна поглед и с ясен, висок глас рече: „Накъде, по дяволите, отиваме?“ Когато никой не можа да му отговори, той се обърна, проправи си път през тълпата и бавно се изгуби надолу по улицата.