Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

Надигнах се предпазливо от стола си. Извадих еднодоларова банкнота от джоба на панталоните си и я мушнах под чашата чай с лед. Забелязах, че ръцете ми треперят, затова ги пъхнах в джобовете на сакото си и заобиколих тълпата, насъбрала се около мъртвото момиче. Не знам защо, но се стараех да не бързам, докато вървях надолу по улицата към паркинга.

— К’ва е твойта? — попита служителят от паркинга, като мушна жетона ми в брояча.

— Кафяво пинто.

— Един долар. К’во има там? Някаква злополука?

— Не знам — отвърнах аз.

Трябваше да почакам, преди да мога да поема на север по Кънетикът Авеню, тъй като движението се задръстваше, докато минаващите зяпачи забавяха и дори спираха колите си, за да разгледат онова, което лежеше на тротоара. После потегляха отново, като че неохотно. Нейде в далечината като закъснял отговор се разнесе припреният вой на полицейска сирена.

Докато чаках за някоя пролука в движението, мислех си за куфарчето, което трябваше да е натъпкано с магнетофонни записи и документи и кратко изложение от петдесет страници, написано лично от Каролин Еймс, дъщерята на сенатора, й се питах дали го бе писала на машина, или на ръка, а после се запитах с какво още е било натъпкано куфарчето. Напалм вероятно, защото нищо друго не гори така ярко.

Когато най-сетне успях да се включа в автомобилния поток, замислих се за Каролин Еймс и за това какво ли я бе накарало да закъснее двадесет и пет минути, дали е било нещо незначително — като многословен разговор по телефона, или спрял часовник, или изпуснат рейс.

И едва след като бях изминал всичките близо четири мили до Чеви Чейс Съркъл, успях да събера мислите си и да се запитам какво щеше да стане, ако дъщерята на сенатора не бе закъсняла. Когато се замислих над това, трябваше да спра пинтото, да се протегна, да отворя дясната врата и да повърна върху нечия добре поддържана морава.

Може да сте живели дълго време във Вашингтон и пак да не знаете, че на по-малко от две мили от Белия дом, зад хотел „Шорам“, се намира дива усойна гора, през която се вие тясна асфалтирана лента, наречена Норманстоун Драйв. Човек би си помислил, че там гъмжи от опосуми и зайци, и миещи мечки, и даже някой и друг елен, а може и така да е, само че аз никога не съм ги виждал, макар да съм ходил там достатъчно често.

Защото на Норманстоун Драйв живееше Франк Сайз — в голяма, просторна триетажна къща — причудливата линия на покрива й придаваше такъв вид, сякаш архитектът не бе могъл да се реши между любовта си към романското изкуство и късната английска готика.

Къщата бе кацнала върху стръмния скат на горист хълм, а Сайз живееше там със съпругата си и петте си деца и тримата си прислужници, един от тях бе слабият млад мъж с малка стисната уста и спокойни очи, който ме въведе в кабинета на Сайз, след като бе извървял целия път от къщата, за да отключи високата желязна порта. Портата осигуряваше единствения достъп до къщата, която бе заобиколена от триметров зид, увенчан с три реда бодлива тел. Зидът бе издигнат, след като някой веднъж се бе опитал да отвлече най-малката дъщеря на Сайз.

В едно крило в романски стил кабинетът на Сайз се гушеше под нещо като кръстат свод. Пет прозореца в дълбоки ниши гледаха към гората. Като се изключи една ръчна пишеща машина „Ремингтън“ на метална поставка, украсата на стаята се състоеше предимно от книги. Те покриваха три стени от пода до тавана. Бяха натрупани на камари по шест-седем върху дълга маса. Книги покриваха и почти цялото писалище на Сайз, което изглеждаше поочукано и вехто, макар че може и да бе антика. Още книги, разтворени и затворени, бяха пръснати върху красив стар ориенталски килим. Преместих купчината книги от един стол, за да мога да седна.

— Така работя аз — рече Сайз и в тона му прозвуча по-скоро обяснение, отколкото извинение.

— Изглежда удобно — отвърнах аз.

Бях позвънил на Сайз от една дрогерия близо до Чеви Чейс Съркъл и му бях разказал за смъртта на дъщерята на сенатора. Бях му разправил подробно всичко, защото ми задаваше въпрос след въпрос. За това си го биваше и след като бе питал за всичко, което можа да му дойде наум, бяхме се разбрали, че е по-добре да отида при него, за да решим какво да правя по-нататък.

— Ще трябва да говориш с ченгетата — каза той, като се облегна на стола си.

— Знам. Сигурно ще искат да узнаят защо съм изчезнал.

— Ще им кажеш, че си се уплашил.

— Няма да е далеч от истината.