Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Затвори си устата — рече Синкфилд — или искаш да глътнеш някоя муха.

— Не съм гладен. Влюбен съм.

— За пръв път ли я виждаш, а?

— Точно така.

— Когато я видях за пръв път, трябваше да избягам от работа, да си ида вкъщи и да хвърля моята бабичка в леглото. Посред бял ден, за бога.

— Нормален си.

— Ха — рече Синкфилд. — Не си виждал жена ми.

Кони Мизъл кимна към Синкфилд, докато тя и сенаторът минаваха покрай нас. Сенаторът гледаше право пред себе си. Имаше вид, сякаш бе изпаднал в транс или бе мъртво пиян. И в двата случая човек има тоя невиждащ поглед и бавна, прекалено предпазлива походка.

Синкфилд не й кимна в отговор. Вместо това той я зяпаше по начин, който може да бъде определен като неприкрита похотливост. Когато тя влезе, той поклати глава.

— Не бива да мисля за такива неща — каза той. — Особено когато съм в черква на погребение.

— Вече ти казах, че си просто нормален.

— Мисля, че съм прекалено сладострастен — рече той. — Знаеш ли, трудно е да си такъв и да си женен за онова, за което съм женен аз. Знаеш ли на какво прилича жена ми?

— На какво?

— На застаряващо момче. — Той отново поклати глава. — Не си падам по такива.

Пред черквата спря таксиметров „Даймънд“ и от него слезе висок, строен младеж. Носеше тъмен костюм със синя риза.

— Това е Дикейтър Лукас. Игнейшъс Олтигбе.

— Приятно ми е — каза той, без да протегне ръка. В това нямаше нищо лошо. Аз също не обичам да се ръкувам. — Приятел на Каролин ли сте? — попита той.

— Репортер е — обясни Синкфилд.

— О, така ли? — Той хвърли на стъпалата току–що запалената цигара и я стъпка с крак. — Сигурно е интересно.

— Прекрасно е — отвърнах аз.

— Точно така — каза той, британец до мозъка на костите си, усмихна се на Синкфилд и бързо влезе в черквата.

— Както виждам, вече си говорил с него — подхвърлих аз.

— Да — рече Синкфилд. — И той не знае нищо. Поне така казва. Какво друго очакваш от човек, който твърди, че е африкански вожд, роден е в Лос Анжелис и говори като английски иконом. Обзалагам се, че жените му налитат като мухи на мед.

Сътрудникът на Синкфилд, Джек Проктър, се приближи и каза:

— Смятам да вляза вътре, Дейв. — Беше висок, едър мъж с необикновено добродушно лице. Всичко у него сякаш бе извито нагоре, дори веждите му.

— Защо не — рече Синкфилд.

— Ти идваш ли?

— Да, след минутка.

Стояхме на стъпалата пред черквата, докато Синкфилд пушеше една последна цигара. Тъкмо се канехме да влезем, когато някаква жена, облечена в обикновен кафяв костюм, се изкачи по стълбите и спря до нас. Отпред на костюма й имаше осем големи копчета, но не бяха на мястото си — беше ги закопчала накриво. Косата й беше дълга и тъмнокестенява, леко разрошена от дясната страна. Носеше светло червило и то се бе размазало малко под долната й устна. Очите й бяха скрити зад големи кръгли тъмни очила, но дъвката в устата й не можеше да скрие дъха на уиски. По миризмата си личеше, че е от скъпа марка.

— Тук ли е погребението на Каролин Еймс? — попита тя.

— Да, госпожо — отвърна Синкфилд.

Жената кимна. Помислих си, че е малко по-млада от мене — около тридесет и две-три годишна — и дори имаше някаква нежна, уютна хубост. Не приличаше на заклета алкохоличка. По-скоро приличаше на такава, дето трябва да си е вкъщи край фурната, пълна със сладкиши.

— Закъсняла ли съм? — попита тя, като изговаряше думите старателно.

— Идвате точно навреме — рече Синкфилд. Приятелка на мис Еймс ли сте?

— Ъ-хъ, бях приятелка на Каролин. Познавах я отдавна. Всъщност не толкова отдавна. От шест години може би. Бях секретарка на сенатора. Личната му секретарка. Оттам познавам Каролин. Казвам се Глория Пипълс. А вие?

Беше почнала да става бъбрива, затова Синкфилд и отговори:

— Името ми е Синкфилд, госпожо, но мисля, че е по-добре да побързате и да си намерите място. Ще започне всеки момент.

— Той вътре ли е? — попита тя.

— Кой?

— Сенаторът.

— Вътре е.

Тя кимна решително.

— Добре.

Тръгна по права линия — във всеки случай достатъчно права за заклет пияница.

— На всяко погребение има поне по един такъв — рече Синкфилд.

— Какъв?

— Пияница.

Вътре седнахме на последния ред до сътрудника на Синкфилд, Джек Проктър, и до частния детектив Артър Дейн. Първите два реда от двете страни на пътеката бяха празни, като изключим опечалените родители и Кони Мизъл. Тя седеше до сенатора от лявата страна на пътеката. Майката бе сама от дясната.