Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Вода? — попита тя.

— Може.

Тя кимна, прекоси дневната и изчезна в кухнята, минавайки през повдигнатата ниша, служеща за трапезария. Нишата създаваше илюзия, че дневната е на по-ниско ниво и това навярно позволяваше на собствениците да правят добра реклама.

Тя все пак държеше жилището чисто. Мебелите изглеждаха така, като да са били избирани за много по-големи помещения. Тапицираното с нещо като туид канапе бе прекалено дълго, а диаметърът на ниската масичка от черно стъкло — прекалено голям. Имаше две излишни кресла и от тях почти не оставаше място за бюрото от черешово дърво, чиито стъклени рафтове бяха натъпкани с книги.

Приближих се и прочетох няколко заглавия: „Психологията и вие“, „Аз съм окей — ти си окей“, „Психопатология“, „Какво казва Фройд“ и „Бъди доволен, че си неврастеник“. Останалите книги бяха предимно романи, с изключение на един том „Наръчник на административния секретар“ и няколко поетични антологии. Реших, че са книги на жена, която прекарва дълго време сама и това не й се харесва особено.

На стената имаше няколко гравюри в рамки — повечето пейзажи от Париж, с изключение на една голяма черно-бяла гравюра на Дон Кихот и Санчо Панса от Пикасо. Помислих си, че ако тя решеше да се отърве от двете кресла, да си купи друга масичка и да поразмести останалите мебели, ще се получи една доста приятна дневна. Обичах мислено да пренареждам мебели. Така по-бързо минаваше времето, докато чаках да се срещна с хора, които не изпитваха особено желание да ме видят. През последните дванадесет години имаше доста такива и ми се бе налагало да размествам много мебели.

Глория Пипълс се върна с две чаши. Тя подаде едната на мен.

— Е, намерете си някъде място — каза тя.

Харесах си дивана. Тя избра едно от креслата и потъна в него, като подви десния крак под себе си. Много жени сядаха по този начин — никога не можех да си обясня защо. Вече не беше с кафявия костюм. Носеше някакъв зелен халат, който бе закопчан чак до шията. Навярно си бе измила лицето, защото червилото го нямаше. Очите, преди това скрити зад тъмните очила, сега бяха кафяви и огромни, и малко тъжни, каквито са обикновено големите кафяви очи. Бялото бе леко зачервено. Върхът на носа й лъщеше. Сега, когато го нямаше червилото, устата и изглеждаше някак детинска, готова да се нацупи всеки момент.

— Е, за какво ще говорим? — попита тя.

— Както казах, за сенатора Еймс.

— Не искам да говоря за него.

— Окей — рекох аз, — ще говорим за нещо друго.

Това я изненада.

— Мислех, че искате да говорим за него.

— Не, ако вие не искате. Нека да поговорим малко за вас.

Това беше по-добре. Любимата й тема. Любимата тема почти на всеки.

— Вие сте работили при него, нали? — казах аз. — Били сте му лична секретарка.

— Да, бях му лична секретарка.

— Колко време?

— Не знам. Доста време.

— Малко повече от пет години, нали?

— Да, като че ли толкова. Пет години.

— Откакто дойде във Вашингтон ли?

— Точно така. Той ме нае в Индианаполис. Това стана веднага след като съпругът ми почина… — Гласът й секна. — Умря — каза тя твърдо. — Това стана веднага след като съпругът ми умря. — Запитах се в коя ли от нейните книги по психология пишеше, че трябва да го казва така.

— Кога престанахте да бъдете негова лична секретарка? Когато той се оттегли ли?

— Преди това.

— Кога?

Тя извърна поглед и се усмихна. Усмивката й беше учудващо нежна и бе в пълен контраст с почти безцеремонния й начин на говорене. Реших, че това е нейната най-мила усмивка — „сладкиши с мляко“.

— Още не сте виждали моя знаменит квартирант, нали? — каза тя и аз проследих погледа й. На вратата се беше появил огромен тъмносив абисински котарак и след като се настани на задните си лапи и се близна тук-там с език, огледа стаята да види дали няма някой за изхвърляне.

— Познайте как му викам — рече тя.

— Хийтклиф.

— Глупости, защо ще му викам така?

Нали искахте да позная.

— Викам му Лъки 14 14 От lucky (англ.) — щастлив — Б.пр. .

— Хубаво име.

— Но не е такъв. Искам да кажа — не е щастлив. Дадох да го кастрират.

— Сигурно е по-щастлив така.

— Освен това няма и нокти. На предните лапи. За да не дращи мебелите.

— Поне не е сляп.

— На него всъщност не му трябват нокти. Щяха да му потрябват, ако искаше да се покатери на някое дърво, като го подгони някое куче, но аз никога не го пускам навън.

— Той, сигурно ви разбира.

— Не знам. Май не биваше да му изваждам ноктите. Може би трябваше да го оставя да си ги точи върху мебелите. Но това е първият котарак, който съм имала. Той ми го даде. Ако си взема друг, ще си остане такъв, какъвто го е създал бог.