Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Опитвам се да разбера какво е станало с него.

— Не е взимал никакви петдесет хиляди долара, както казва Сайз.

— Не?

— Не!

— Защо смяташ така?

— Знам и толкова. Не би направил такова нещо.

— Тогава какво е станало с него?

— Не знам. Всичко си беше наред, докато не я срещна.

— Кони Мизъл ли?

— Тя е виновна за всичко. За абсолютно всичко.

Тя ме погледна.

Върху лицето й се изписа слабо, но искрено недоволство.

— Не искаш ли да спиш с мене? — попита тя. — Ако искаш, може.

— Нека да помислим — рекох аз и я потупах по коляното. — Когато се почувстваш по-добре.

Вече беше забравила въпроса си.

— Когато разберете какво се е случило, сигурно ще се окаже нещо лошо, нали? Ще се окаже нещо лошо и тогава ще го арестуват и ще го пратят в затвора за дълго, дълго време, нали?

— Не знам — отвърнах аз. — Веднага не мога да се сетя за много бивши сенатори на Съединените щати, които да са прекарали дълго време в затвора.

След десет години може и да не остане нито един хотел в центъра на Вашингтон. „Уилард“ го затвориха отдавна. АФТ-КПП (Американската федерация на труда и Конгресът на производствените профсъюзи) купиха хотела, който беше в съседство с главното им управление, и го събориха. „Анаполис“ фалира. Армията на Спасението сложи ръка на „Хамилтън“. Няма го вече „Додж“ на Капитолийския хълм, няма ги „Конгрешънъл“ и „Континентал“. По едно време даже се заговори, че щели да съборят хотел „Вашингтон“ и да използват терена за нещо полезно, например за паркинг. „Вашингтон“ се намира точно срещу Министерството на финансите и сега, като си помисля, от терена под тази сграда също би могло да излезе нелош паркинг.

Но във „Вашингтон“ се поразмърдаха. Ремонтираха стаите. Сложиха няколко нови асансьора и откриха нов френски ресторант, който никак не е лош. Освен това има и бар, който в пет следобед е тих… или замрял — зависи какво очаквате от един бар.

Игнейшъс Олтигбе закъсня само няколко минути. Аз пристигнах навреме, както винаги. Имам специално отношение към точността и почти съм я издигнал в култ. Това ме кара да губя доста време, докато чакам другите.

— Ужасно съжалявам — рече Олтигбе, като се отпусна в креслото до малката маса, която бях избрал.

— Току-що идвам и аз — така отвръщам винаги на онези, които закъсняват, дори ако закъснеят двадесет и девет минути. Ако закъснеят тридесет минути, мен ме няма.

— На какво сме? — попита Олтигбе.

— Скоч с вода.

— Добре — каза той и след като сервитьорът ни донесе чашите, Олтигбе вдигна черното куфарче, което носеше със себе си, и го сложи на един стол. Реших за известно време да не обръщам внимание на куфарчето.

След като той каза „наздраве“ и отпихме по глътка, аз го попитах:

— Откъде познаваш дъщерята на сенатора?

— Каролин ли? Ами срещнах я на един прием. Бях отседнал у едни хора тука; те бяха направили много за подпомагането на Биафра — сигурно се сещаш за Биафра?

— Мисля, че пак й викат Източна Нигерия.

— Да, та Каролин е участвала в някакво студентско движение в подкрепа на Биафра, тези хора я бяха поканили и така се срещнахме.

— И започнахте, да излизате заедно?

— Дори нещо повече.

— Е, добре — рекох аз. — Живеехте заедно.

Олтигбе кимна.

— Това, че бях воювал за Биафра, й беше направило силно впечатление.

— Истина ли е?

— Естествено. Знаеш ли, аз съм от народността ибо. Или поне наполовина съм ибо. Това е страшно мъдър народ.

— Чувал съм.

— Разбира се, не воювах дълго. Само докато можеха да ми плащат, а парата си я биваше.

— Колко?

— Хиляда седмично. Долари естествено.

— За какво ти плащаха?

Олтигбе се ухили.

— Плащаха ми за бивш старши лейтенант от осемдесет и втора въздушнодесантна дивизия. Такъв бях от шейсет и трета до шейсет и пета. Разминах се с Виетнам, слава богу.

— Какво правиш, когато не воюваш?

Олтигбе ми хвърли широка белозъба усмивка.

— Преживявам от жени. Аз съм доста привлекателен, нали разбираш?

— А-ха.

— Всъщност да си ветеран от Биафра беше доста приятно — за известно време. Хората ме канеха да им гостувам — и тука, и в Англия. Предполагам, че това е като да си ветеран от Испанската гражданска война. Ставаш нещо като професионален постоянен гост. Поне докато каузата не загуби популярността си и твоите домакини не почнат да се питат защо все пак им е хрумнало да те поканят.

— Така ли стана с тебе?

Той кимна.

— Вечерята, на която срещнах Каролин, беше финалът на едно такова гостуване. И тъй, аз се пренесох при нея преди около шест месеца. Тя можеше да си го позволи и заедно прекарахме един път.