Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

Не се втурнах навън. Не бързах. При първия изстрел бях залегнал зад перваза на еркерния прозорец, като едва-едва подавах глава, колкото да наблюдавам какво става навън. Когато се уверих, че фолксвагенът няма да се върне повече, аз се изправих.

Изстрелите бяха отекнали в тихата нощ. Отсреща все още трепкаха запалени светлини. Протегнах дясната си ръка и видях, че трепери.

— Какво става?

Обърнах се. На площадката на стълбището стоеше Сара със сънения Мартин Ръдърфорд Хил в ръце.

— Застреляха някого — казах аз.

— Онзи, когото чакаше ли?

— Мисля, че да. Сложи детето в леглото и се обади на девет-едно-едно.

— Какво да им кажа?

— Същото, което вече ти казах.

Сара кимна и понечи да тръгне нагоре по стълбите. Спря и се обърна.

— Няма да ходиш там, нали?

— Всичко свърши.

— Провери най-напред.

— Не се тревожи, ще проверя.

Отново погледнах през еркерния прозорец. На отсрещната страна на улицата се появиха още светлини. Отидох до входната врата и я открехнах предпазливо. Отсреща някой се раздвижи. Един съсед вършеше същото — открехваше предпазливо своята входна врата.

Фулиш, котаракът, се стрелна покрай краката ми и изхвърча навън.

— Щом искаш да те застрелят, върви — казах му аз. Той изчезна в тъмнината.

Слязох по седемте стъпала пред дома ми на тротоара, заобиколих една кола и се озовах на улицата, където Игнейшъс Олтигбе лежеше мъртъв. Знаех, че е мъртъв, защото само смъртта може да накара човек да изглежда така неловко. Уличната лампа хвърляше светлината си върху него. Друг малък кръг от светлина ненадейно освети по-ярко лицето му. Очите му бяха отворени и изцъклени, изглеждаха малко кривогледи. Обърнах се. Светлината идваше от фенерчето на моя черен съсед отсреща.

— Велики боже! — промълви той. — Да пукна, ако не е мъртъв.

— Мъртъв е — рекох аз. — Обади ли се на ченгетата?

— Старата им се обади.

— И моята.

Съседът ми зашари с фенера наоколо. Върху кремавата риза на Олтигбе имаше много кръв. Бакърената му коса като че бе напоена с нея.

— Познаваш ли го? — попита моят съсед.

— Струва ми се, че го познавам.

— Той е пред твоята къща.

— И пред твоята.

— Хм. Приличаше ми на картечница.

— Така ли?

— Прозвуча ми като пушка с отрязана цев.

— Знаеш ли как гърми пушка с отрязана цев?

Съседът ми като че ли за момент се позамисли над това.

— Да — рече той.

Други съседи започнаха да се появяват. Мисис Хачър от съседната къща изскочи навън по зелен фланелен халат и протрити чехли, с кафена чаша в ръка. След като погледна трупа, тя отпи една голяма глътка от нея. Лъхна ме миризма на джин.

— Господи — каза тя, — мъртъв ли е?

— Мъртъв е — отвърна съседът с фенерчето. — С рязана пушка са му стреляли. Само дето не са го направили на парчета.

Той разходи снопчето светлина по тялото на Олтигбе, тъй че да го разгледаме по-добре.

— Ще повърна — рече мисис Хачър. Вместо това тя пресуши чашата си.

Тогава чухме сирените. Откъм И Стрийт се появи кола на столичното полицейско управление и се понесе с рев по Четвърта улица в посока, обратна на движението. Друга една зави откъм Ди Стрийт и пристигна с виеща сирена от противоположната страна. Не идваха отдалече. Първи окръжен участък се намираше точно зад ъгъла, на И Стрийт. Колите се заковаха на място, униформените полицаи наизскочиха и си запробиваха път през тълпата. Използваха собствените си фенерчета, за да огледат трупа.

Най-възрастният полицай пое командването. Висок и слаб, той изглеждаше обигран, бе на цели двадесет и пет години.

— Хайде сега, отдръпнете се назад. Видя ли някой как стана това?

— Чух всичко — обади се моят съсед с фенерчето, — но не видях какво точно стана.

Високият млад полицай се втренчи в него.

— Добре, как се казваш?

— Хенри. Чарлс Хенри. Живея ей там. — Той посочи към своята къща.

— Окей, мистър Хенри, какво точно чу?

— Чух изстрели. Като от картечница. Гърмеше като пушка с рязана цев.

Високият млад полицай вдигна поглед от бележника си заинтригуван.

— Откъде знаеш за такава пушка?

Хенри изглеждаше така, сякаш би предпочел да си отхапе езика.

— От телевизията — запъна се той. — Чувал съм ги.

Полицайчето се върна към бележника си. Интересът му спадна.

— А-ха, разбирам — рече той. — И колко изстрела ти се стори, че чу?

— Два — отвърна Хенри и се огледа предизвикателно. — Точно два.

— Три бяха — каза някой. — Аз чух три.

— И аз — обади се друг съсед.