Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Какво мислиш да правиш сега?

— Смятам да се върна за известно време в Лондон. Там имам приятели.

— Ти си роден в Лос Анжелос, нали?

— Баща ми е бил студент в Калифорнийския университет в Лос Анжелос. Бил е един от малкото нигерийски студенти, които са учили тука през трийсет и девета, когато избухнала войната. Аз съм роден през четирийсет и четвърта. Не познавам майка си.

— Починала ли е?

— Искаш да кажеш при раждането?

— Да.

— Не, казвали са ми, че била яка жена. Знаеш ли, аз съм нещо като копеле. Но все пак съм си американско копеле.

— Обаче си израснал в Англия.

— О, да. Баща ми ме отвел там веднага след войната, когато транспортът станал отново достъпен. Там ходех на училище. Не беше от най-добрите училища, но беше безплатно, нали разбираш?

— Предполагам.

— На осемнайсет години реших да приема американско поданство. Можех да почакам, докато стана на двайсет и една, но исках да се върна в Щатите, а според мен това най-лесно можеше да стане, като постъпя в армията. За известно време съвсем ги обърках ония от посолството в Лондон.

— И сега се връщаш? В Лондон?

Олтигбе пресуши чашата си.

— Стига да има с какво.

— Петте бона.

— Именно.

— Окей. Какво имаш за продан?

Олтигбе огледа бара. Вътре имаше само няколко души и никой не ни обръщаше внимание. Той отвори куфарчето си и извади малък магнетофон. Включи към него пластмасова слушалка и ми я подаде. Поставих я на лявото си ухо.

— Това е само мостра, драги, но бъди сигурен, че стоката е напълно автентична и си струва парите до последното пени. Всъщност, ако имах… — Той млъкна. — Слушай.

Олтигбе натисна едно копче и първо не се чуваше нищо, после се чу телефонно позвъняване — не самият звън, а сигналът, който се чува в слушалката, когато звъниш някому. Иззвъня четири пъти. Тогава мъжки глас каза „ало“. Гласът ми се стори познат. И как иначе. Беше моят.

— Мистър Лукас? — гласът на Каролин Еймс.

— Да. — Моят глас.

— От кантората на Франк Сайз ми дадоха вашия номер.

— С какво мога да ви услужа?

Послушах още малко, докато ми стана ясно, че на лентата бе записан целият ми разговор с Каролин Еймс. Свалих слушалката, а Олтигбе изключи магнетофона.

— Това не е нещо ново за мен — рекох аз.

— Съвършено вярно — отвърна той. — Но цялата тая информация, за която тя спомена във вашия разговор… имам копия от всичко.

— Значи нямаш оригиналите?

— Боя се, че не. Само копия. Копия на записи и ксерографирани книжа.

— Знаеш ли какво представляват?

— Разбира се, че знам и освен това знам, че струват доста повече от пет хиляди долара.

— Тогава защо толкова евтино?

— Не ми харесва начинът, по който умря Каролин. Както разбрах, било ужасно, нали?

— Да — отвърнах. — Беше ужасно.

— Тя ми повери тези материали за съхранение. Даде ми ги веднага след като ти позвъни. Тя направи втори запис и на разговора си с тебе. Знаеш ли, с нея бяхме много близки наистина.

— Ти какво направи с тях?

— Със записите и другите неща ли?

— Да.

— Сложих ги в този куфар и го заключих в багажника на колата си.

— Тогава ли видя Каролин за последен път?

— Повярвай ми, драги, всичко това вече съм го разправял в полицията. Същия ден имах уговорена среща на обяд… тогава, когато трябваше да се срещнете с нея. Затова към обяд я оставих. Тогава я видях за последен път.

— Има едно нещо, което не разбирам — казах аз. — Искаш да продадеш тези неща на мен — или на Сайз — за пет хиляди, макар че според тебе стрували повече. Ето това не разбирам.

— Искаш да кажеш, че не съм от тия, дето ще изпуснат чиста печалба.

— Именно — рекох аз. — Ти съвсем не си от тях.

Олтигбе въздъхна.

— Сложи си пак слушалката — каза той.

Така и направих. Той отново пусна магнетофона и ролките се завъртяха. Изминаха няколко секунди и тогава един мъжки глас каза „ало“. Приличаше на гласа на Олтигбе.

— Мистър Олтигбе? — Мъжки глас говореше по телефона. Но тембърът му бе стържещ като на машина. Който и да бе, той използуваше деформатор, и то добър.

— Аз съм — каза Олтигбе.

— Слушай внимателно. Не се шегувам. Ако не искаш да ти се случи същото, дето се случи на Каролин Еймс, донеси ония неща, които тя ти даде — в телефонната будка на ъгъла на „Уисконсин“ и „Кю“ в дванайсет тази нощ. Повтарям, „Уисконсин“ и „Кю“ в полунощ. Оставяш ги там и изчезваш. Не се обаждай на полицията. Не се шегувам. Не залагай живота си на карта.

Чу се щракване и сигнал свободно. Свалих слушалката и я подадох на Олтигбе. Той я сложи обратно в куфарчето си заедно с магнетофона.