Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

Реших, че е време да се намеся и аз:

— Три бяха.

— Защо сте толкова сигурен? — попита младият полицай.

— Защото — рекох аз — видях как стана.

Не съобщих на лейтенант Дейвид Синкфилд за петте хиляди долара, нито за информацията, която Игнейшъс Олтигбе твърдеше, че имал за продан. Вместо това аз послъгах, като му казах, че предния ден по моя покана с Олтигбе сме пийнали по чашка и сме разговаряли за Каролин Еймс и за баща й, и че Олтигбе ми споменал за някакви сведения, които можели да ме заинтересуват или пък — не, и които щял да намине да ми донесе вкъщи, на път за Ню Йорк.

Отново седяхме в кабинета на Синкфилд. Той го делеше със своя колега Джек Проктър. Обстановката не надхвърляше очакванията. Нищо особено. Очукани бюра, твърди столове, стени в отровнозелено и протрит под. За онези, които желаеха да позяпат, имаше табло със стари обяви „Издирва се“ и с предложения за възнаграждение. Имаше и някаква миризма — на застояла пот, застоял цигарен дим и застоял страх.

— Можеше да ми се обадиш — рече Синкфилд. В тона му се долавяше известен упрек. — Можеше да ми се обадиш и тогава щяхме да обсъдим всичко и може би щях да намеря за добре да бъда и аз там, когато дойде Олтигбе, и може би всичко щеше да стане другояче.

— Трябваше да му се обадиш — намеси се Проктър. — Олтигбе не биваше да напуска града. Още не бяхме свършили с него. Съвсем не, по дяволите.

— Сигурен ли си, че беше тръгнал за Лондон? — попита Синкфилд.

— Така ми каза.

— М-да, знаеш ли, проверихме някои неща. Имал е резервация за „Еър Индия“, но билетът му не е бил платен.

— Предполагам, че е щял да го плати на летището. На „Кенеди“.

— С какво… с онези трийсет и два долара, дето бяха в джоба му ли?

— С кредитна карта — казах аз. — Кой плаща в брой?

— Не е имал кредитни карти.

— Може би е възнамерявал да си продаде колата. Тези датсъни струват четири хиляди и петстотин. Можел е да вземе спокойно две хилядарки за нея.

— Ако е била негова — рече Проктър.

— Чия е била? — попитах аз.

— На Каролин Еймс — каза Проктър. — Регистрирана е на нейно име. Той само я е карал. Още никой не е бил ходил да му вземе ключовете.

— Знаеш ли какво си мисля? — рече Синкфилд.

— Какво? — попитах аз.

— Мисля си, че Олтигбе е имал намерение да измъкне нещо от тебе. Мисля си, че е искал да продаде тази информация, дето е казал, че има, за да се сдобие с достатъчно пари за Лондон. Колко прави това? Двеста и петдесет или триста за отиване, нали?

— Приблизително — отвърна Проктър.

— Не държа толкова пари вкъщи — рекох аз. — Държиш ли толкова пари в къщата си, ще те оберат. Поне в нашия квартал.

— Да — каза Синкфилд. — Проверихме.

— Какво проверихте?

— Банковата ти сметка. Последният чек, който си осребрил преди три дни, е бил за седемдесет и пет долара. Но това няма никакво значение. Може да си ги получил от Франк Сайз. Какво са за него двеста или триста долара? Две вечери в „Сан Суси“.

— Той ходи в „Пол Йънг“ — казах аз — и не обича да плаща сметките.

— Виж какво Лукас — рече Синкфилд.

— Какво?

— Вече си бил свидетел на две убийства и не си в състояние да ни кажеш нищо свястно за тях.

— Разказах ви това, което съм видял.

— Говоря за мотивите.

— Не забелязах никакви мотиви.

— Ха. Момичето на Еймс ти се обажда и ти съобщава, че има цял куп доказателства за невинността на баща си. Иска да ти ги даде, обаче, преди да успее да го стори, хвръква във въздуха. После приятелят и заявява, че той също имал някои пикантни новини за тебе, макар че не казва какви точно, ама преди да успее да ти ги донесе, някой стреля три пъти в него с трийсет и осемкалибров. Улучва го три пъти от разстояние приблизително двайсет и пет фута, докато седи в някаква кола на някаква тъмна улица. Бива си го тоя стрелец.

— Вземете един експерт по стрелба с пистолет, дето освен това може да сложи и експлозив в куфарче, и ето ви го вашия убиец — рекох аз.

— Имаш ли си понятие от стрелба с пистолет? — попита Синкфилд.

— Не особено.

— Познавам фукльовци от тоя град, дето са преследвали човек на три фута разстояние с четиридесет и петкалибров, изпразвали са по цял пълнител, без да улучат нито веднъж, по дяволите. Не да са го ударили в ръката или в крака, или в големия пръст, ами даже не са го и одраскали. Познавам и една мъжкарана, дето решила, че приятелят й изневерява, та взела неговия трийсет и осемкалибров с един инч цев и хукнала подир него по улицата. За пръв път държала пистолет в ръката си, ама окото й не мигнало. Улучила го пет пъти в гърба, докато оня бягал и криволичел, и залягал най-малко на трийсет фута пред нея, а шестият куршум му отнесъл темето. Тъй че вече не вярвам в приказки за добри стрелци.