Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Ами експертът по експлозивите? — попитах.

— Глупости! — рече Проктър.

— Така е — каза Синкфилд. — Господи, трябва само да платиш двайсет и пет цента за един брой на „Куиксилвър Таймс“ или каквото там сега издават ония чешити, да обърнеш, на страницата с рецептите и готово — там е всичко, дето трябва да знаеш за саморъчното изработване на собствена бомба.

— Значи изключваш експертите, а? — попитах аз.

Синкфилд въздъхна.

— Не ги изключвам. Заключенията си ги запазвам за бъдещето.

— Подозирате ли някого?

— Виж какво, Лукас…

— Какво?

— Искам да сътруднича на тебе и на Франк Сайз. Повярвай ми. По дяволите, нямам нищо против да ми друснат някоя хвалба в някой от онези осемстотин вестника. Кое ченге не иска такова нещо. Ама не ща да ми разправяш врели-некипели.

— Не ти разправям врели-некипели.

— Така ли?

— Да.

Той отново въздъхна.

— Можеш да продължаваш да си вреш носа навсякъде. Никой не те спира. Върши си работата. Чувам, че си доста добър. Ама не ми разправяй какво откриваш. Или пък, ако ще ми разправяш нещо, рендосай го добре преди това и недей да ми пробутваш твоите щуротии. Рендосай го хубаво, както направи с тая история за Олтигбе. Продължавай да се ровиш и да слухтиш, пък може и да изровиш нещо. И не ми казвай какво вършиш. Постарай се да не чувам за това. Постарай се никой да не знае нищо — освен тебе и още един друг човек — оня, когото дебнеш. И някоя сутрин, като излезеш и като си запалиш колата, бум — хвръкнала във въздуха, а ти заедно с нея и ето ти още едно убийство на моята глава.

Станах.

— Ще го имам предвид. Нещо друго?

Синкфилд сви рамене.

— Къде ще кацнеш сега?

— Мислех си за самия сенатор.

— Желая ти успех. Ще имаш нужда от него.

— Защо?

— За да се добереш до сенатора, ще трябва да минеш през Кони Мизъл.

— На тебе наложи ли ти се?

— Аз съм полицай, а не репортер.

— Точно така — рекох аз. — Все забравям.

Всеки вече трябва да е чувал за „Уотъргейт“. Съпругата на един американски министър на правосъдието някога се скъсвала да върти телефоните там. На това място се помещаваше Националният комитет на демократите, докато не бе направен опит за проникване, та се преместиха в друга, по-евтина сграда, макар че едното нямаше нищо общо с другото. Там живеят богатите. Най-богатите, средно богатите и някои не толкова богати. Познавам един шарлатанин, дето живее там и не е толкова богат. Всъщност едва смогва да плаща данъците си за колата. Но кара мерцедес за 12 000 и посещава най-добрите заведения, и всички в тоя град се надпреварват да му дават заеми — макар че не бърза много да ги връща, — защото живее в „Уотъргейт“. В сутерен. Едва беше събрал седемнайсетте хиляди за начална вноска и какво значение имаше, че прозорците били на девет инча от земята и предлагали единствена гледка — глезени и тротоар? Все пак това бе „Уотъргейт“. И всичко, което пише на луксозните му пощенски листове, за които все още дължи пари на „Копънхейвърс“, е името, „Уотъргейт“ и Вашингтон, окръг Колумбия. Никакъв пощенски код. Пощенските кодове са банални.

Бившият сенатор Робърт Ф. Еймс и Кони Мизъл живееха на най-горния етаж в един апартамент в „Източен Уотъргейт“. Струва ми се, че беше мансарден. Апартаментът имаше изглед към Потомак и Кенеди Сентър и към Вирджиния отвъд реката. Ако караш бавно, това е на седем и половина минути път от Белия дом. По-късно, в центъра на града, направих справка и установих, че сенаторът е платил за него 135 000 долара, което не е чак толкова много, макар че за същите пари човек би могъл да си намери някоя чудесна малка къщичка с шест стаи в Джорджтаун, с вълнообразен под, течащ покрив и малко история.

Не беше съвсем лесно да се добера до сенатора. Синкфилд излезе прав. Трябваше да се мине през Кони Мизъл, а тя не гореше от желание да ме пусне при Еймс. Бях свикнал с това. Когато бях на правителствена служба, малко от хората, които посещавах, имаха желание да се срещат с мене. Но го правеха, защото ако не искаха да говорят с мене, можеше да им се наложи да говорят пред някоя сенатска комисия. Сега, след като вече не бях на служба в правителството, трябваше да разчитам на името на Франк Сайз. То имаше същото въздействие като призовка от сенатска комисия. Хората ставаха приказливи. Срещаха се с мен и разговаряха с мен, защото си мислеха, че Сайз може да публикува онова, което те разправяха за себе си, вместо нещо друго, което можеше да изрови бог знае откъде.

Постарах се да запомня всичко в гостната, където седяхме двамата с Кони Мизъл. Франк Сайз обичаше подробностите. Имаше особена слабост към търговските марки. Според неговата теория, ако напишеш за някого, когото подозират, че е обрал каса, цялата история придобива неизмерима правдоподобност, ако, освен това се добави, че по време на обира заподозреният е носел двуредно сако от син оксфорд, бледосива риза, ушита по поръчка, без джобчета, вратовръзка „Графиня Мейра“ в бордо и зелени жокейски панталони. Мисля, че и аз съм на същото мнение. Автентичният детайл винаги може да влее достоверност в една хипотеза. Спомням си, че веднъж цяла седмица усмивката не слезе от лицето ми, когато случайно открих, че капитан Бонвил е бил левичар. Светът на историка е изграден от подобни малки открития.