Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

Гостната беше огромна, навярно петнадесет на шестдесет и пет, едната й стена бе изцяло остъклена и гледаше към балкон с няколко шезлонга и масичка от стъкло и ковано желязо. Омръзнеше ли ви да гледате реката или Кенеди Сентър, бихте могли да броите самолетите, които кацат на Нешънъл Еърпорт.

Срещу остъклената, стена имаше камина от сив дялан камък, която стигаше до тавана. Две еднакви бели канапета ограждаха камината, а между тях беше сложен чворест изкривен пън от полирано дърво, който служеше за опора на парче стъкло, дебело около инч, чиято форма смътно напомняше бъбрек. Реших, че според декоратора това бе масичка за кафе.

Тук-там имаше няколко големи лампи и няколко кресла, а до една от стените беше поставена масичка за шах с източени крака, горната част на която представляваше шахматна дъска, изработена от инкрустирано дърво. Шахматните фигури бяха ориенталски, изваяни от слонова кост, и изглеждаха много стари.

На стените имаше и няколко маслени картини от „съвременни европейски художници“ — мисля, че така ги е определил декораторът. Повечето бяха градски пейзажи — градовете не можах да разпозная. Но боите бяха истински и платното бе истинско, и това може да е било всичко, което декораторът е целял.

До другата стена с врата, която като че водеше към трапезарията и кухнята, един кабинетен роял „Стенуей“ стоеше с отворен капак, а на пюпитъра имаше сложени нотни листове. Присвивайки очи, успях да прочета заглавието. То гласеше: „Шлагери от тридесетте години“.

— Сенатор Еймс свири ли? — попитах Кони Мизъл, която седеше на канапето срещу мене.

— Той пее; аз свиря — рече тя.

— Сигурно прекарвате приятни вечери.

— Нашите вечери са тихи, мистър Лукас. Смятаме да си останат такива и занапред.

Не можех да откъсна очи от нея. Навярно все още търсех недостатъци, но не успях да открия никакви. Не бих казал, че се беше облякла специално, за да ме посрещне. Носеше избелели сини джинси, бяла блуза и сини платненки. Това бе удобната, изключително практична униформа, която носеха милиони жени, но не както я носеше Кони Мизъл. На повечето те стояха като джинси и риза. На нея стояха като два милиона долара. Джинсите й изглеждаха така, сякаш бяха излети на нея, а ризата й беше малко възтясна и малко възтънка, тя не носеше сутиен — не че имаше нужда от такъв — и гледката беше съвсем смущаваща.

Смятах, че водя що-годе нормален полов живот. Със Сара се любехме почти всеки ден. Смятах, че моите фантазии не представляват отклонения от нормалното. Порнографията по правило не ми действаше, защото държах да има и нещо повече. В някои дни в продължение на час или повече даже не се сещах за секс, което е доста трудно да постигнеш в наше време. Но трябваше само да остана в една стая с Кони Мизъл, за да получа ерекция.

— Единствената причина, поради която сенаторът се съгласи да ви приеме, мистър Лукас — рече тя, — е, че не иска Франк Сайз да продължава да пише тези лъжи за него. И за семейството му.

— Сайз публикува фактите такива, каквито са — казах аз.

— С факти също може да се лъже.

— Франк Сайз няма полза да публикува лъжи — рекох аз. — Ако това е всичко, което прави, нямаше да публикуват рубриката му в повече от осемстотин и петдесет вестника. Но той е в надбягването седем дни в седмицата и ако не спечелва това надбягване поне два пъти седмично, няма да е във всичките тези вестници, а на него му харесва да живее в оная къща на Норманстоун Драйв, харесва му да кара своя бентли и да лети първа класа и всички други хубави неща, така че понякога малко се престарава.

— С други думи — лъже.

Поклатих глава.

— Никога нарочно. И никога със злоба. Ако напише някоя лъжа, то е, защото някой го е излъгал, а той не е могъл да провери как стоят нещата — да проучи фактите. Така че трябва да избира, а изборът включва риск. Или ще пусне онова, което има и ще бъде пръв, или ще провери фактите и ще бъде втори или трети. Във вестникарския бизнес никой не го е еня за обстоятелствата. Сайз е в бранша от дълго време, от седемнайсетгодишна възраст. Той има нещо като шесто чувство или интуиция за новините. Обича да го нарича преценка, но не е. То си е нюх преди всичко. Повечето от големите репортери го имат. И някои историци. А може би и някои детективи. Не знам защо.

— Вие имате ли го, мистър Лукас? — попита тя.

— Донякъде — рекох аз, — но не дотолкова, че да ме направи велик, затова никога не се осланям изцяло на него. Моят нюх не е достатъчно добър, та да се осланям на него така, както Сайз се осланя на своя. Сайз може да разчита на своя нюх, защото той не го лъже в деветдесет и девет процента от случаите.