Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— И какво още?

— Не беше минал и месец, откакто я срещна, и трябваше да се оттегли, когато Франк Сайз публикува онази история. От самото начало почна да я води навсякъде. Не я криеше, както правеше с мене. Водеше я навсякъде — в „Пол Йънг“, в „Монокъл“, „Камилс“. Някой път ме караше да се обаждам и да им запазвам маса. Сякаш нарочно искаше да се перчи с нея.

— Виждали ли сте го с полковник Багър или с един на име Кътър?

— Кътър и Багър — рече тя. — Те го вкараха в цялата тая беля. Видях ги веднъж. Беше събота. Трябваше да му взема билета от „Юнайтед“. Щеше да пътува за Калифорния да държи реч. Трябваше да взема билета, а после да му осребря един чек в някакъв магазин за алкохолни напитки на Пенсилвания Авеню. Затова отидох там онази събота.

— За каква сума беше чекът?

Тя пак отпи от чашата си и почти я изпразни.

— Не знам — каза тя. — Мисля, че беше за сто долара. Колкото за такси, бакшиши и разни такива.

— С какво платихте билета му?

— С кредитна карта. Имахме такива бланки при нас. Той ги подписваше, аз ги занасях в „Юнайтед“ — там ги осребряваха.

— Значи не беше си забравил билета?

— Аз лично му го дадох. Що за въпрос?

— Ами-и — рекох аз. — Предполагам, че е тъп.

— Ще публикувате ли всичко това… за мене и за него?

— Едва ли.

— Все едно. За мен няма значение.

— Още го обичате, нали?

Тя не ми отговори. Вместо това допи чашата си.

— Не си водите бележки или нещо такова. Само си седите и слушате. Бива ви за слушател.

— Старая се.

— Знам какво е. И аз умея да слушам. Слушах го непрекъснато. Да ви кажа ли нещо?

— Какво?

— Тоя глупав кучи син даже си въобразяваше, че може да стане президент. Често ми говореше за това. — Тя млъкна. — О, всъщност той не говореше на мене. Говореше на себе си.

— Кога беше това?

— О, преди години. Когато започна… каквото и да беше това между нас.

— Когато за пръв път го избраха за сенатор ли?

— Веднага след това. Беше обмислил всичко. Щеше да използва парите на жена си. Тя има милиони, нали разбирате, и той щеше да ги използва, а също и външността си и това, че е демократ от доста голям щат в Средния Запад и… знаете ли, наистина вярваше, че ще успее, докато стане на петдесет и шест. И знаете ли какво го питах?

— Какво?

— Питах го какво ще направи с мен, като стане президент. — Тя се изсмя, ала смехът й не беше весел. — Каза ми, че ще измислим нещо. Тогава взех да си мечтая с часове как ме откарват нощем с голяма черна лимузина в Белия дом, нагиздена в кожи от норки и… — Тя млъкна и устата й леко се разтвори. После се разтвори по-широко, ъгълчетата се отпуснаха и лицето й започна да изглежда така, както според гърците би трябвало да изглежда трагедията. Раменете й се затресоха. Тя изпусна чашата си и първият вопъл дойде сякаш от дълбините на душата й, а сълзите взеха да се стичат по страните й и в отворената й уста. Избута котарака на пода. Разрида се не на шега.

„Сега е моментът“ помислих си аз и попитах:

— Какво ти каза Кони Мизъл днес на погребението?

Последва силно ридание, после тя рече, като го сподави:

— Тя… тя ми каза, че ако… ако пак се опитам да се срещна с него, ще ме бутне в затвора, при лесбийките. Тя… тя ме изплаши. Тя… тя е ужасна!

О, господи аз се приближих до нея и й помогнах да стане. Обгърнах я с ръце и я погалих отзад по главата. Тя все още трепереше неудържимо, но риданията й секнаха. Сега само хлипаше.

— Няагоидяече! — каза тя, поне това се чу през хълцанията й.

— Какво?

— Няма да… да го видя вече!

Потупах я още един-два пъти, за да я успокоя и я погалих по косата. Хълцанията взеха да стихват. Тя вдигна лице към мен. Иска да я целуна, помислих си. Може би не точно аз. Почти всеки би могъл да свърши работа — стига да е малко по-висок и по-силен и да може да й каже, че всичко ще бъде наред. И тъй, аз я целунах и за момент имах усещането, че целувам сестра си. Най-малката. Но тогава устните й се разтвориха и езикът й започна да работи, а аз трябваше или да го захапя, или да й отвърна с целувка. Отвърнах й с целувка, после спрях да си поема дъх, потупах я отново и й казах няколко безсмислени утешителни думи.

— Хайде да поседнем малко — рекох аз, като я хванах за ръка и я заведох до дивана. — Къде е банята?

Тя посочи с ръка.

Върнах се с гъба и хавлия.

— Ето — казах аз и тя послушно вдигна лице, за да мога да го измия и да го избърша. — Искаш ли още една чашка? — попитах.

Тя поклати глава.

— Защо ми задаваш всички тези въпроси?