Джеймс Чейс - Не я дразни

— Разбира се, Крис. Искаш ли малко чай? Какво друго да направя за теб?

— Нищо — изпъшка той. — Надявам се след час-два да ми мине.

— Съжалявам — промълви колебливо Хелга. Погледа малко неподвижната му фигура, после влезе в банята за кратък душ, върна се в стаята и бързо се облече.

Гренвил я наблюдаваше през пръсти и от време на време изпускаше по едно тихо стенание.

— Крис, мили… Ще извикам лекар.

— Няма лекар, който да е излекувал някого от мигрена — отвърна Гренвил и свали ръце от очите си с видимо усилие. — Ще се оправя. Моля те да не вдигаш шум, мила… — очите му се затвориха.

Хелга излезе на терасата, челото й беше сбърчено от тревога. Хинкъл поливаше цветята, но веднага спря маркуча и се приближи.

— Днес сте ранобудна, госпожо. Да не се е случило нещо?

— Господин Гренвил има пристъп на мигрена — отвърна Хелга. — Трябва да му осигурим спокойствие.

— Да, мадам — кимна с безизразно лице Хинкъл. — Много неприятно заболяване. Тук ли да ви сервирам кафето?

— Да, моля.

Тя изпи кафето, а Хинкъл се появи да отнесе подноса.

— Можете ли да си представите, че мъж като господин Гренвил страда от мигрена? — попита Хелга.

— Трудно, госпожо — вдигна вежди Хинкъл. — Мисля, че това по-скоро е невротичен пристъп…

Хелга изпита внезапна нужда да си поговори с верния прислужник.

— Не бързайте да се оттегляте, Хинкъл — рече. — Седнете за малко, искам да си поговорим.

— Предпочитам да остана прав, госпожо — леко се поклони икономът.

— Господи, винаги коректен! — усмихна се Хелга. — Но аз ви считам за свой приятел, Хинкъл… Затова седнете.

— Благодаря, госпожо — отвърна онзи и седна на ръба на един от плетените столове.

— Искам да ви кажа, че ние с господин Гренвил мислим да се оженим — каза Хелга. — Той се съгласи да ми стане съдружник в компанията, а другия месец ще организираме сватбената церемония — от устата й се изтръгна щастлива въздишка.

Хинкъл направи кисела физиономия, която само след секунда бе заменена от обичайното безизразно изражение.

— В такъв случай ми позволете да ви поднеса най-искрените си поздравления, госпожо — сухо рече той. — Също и на господин Гренвил…

— Благодаря, скъпи Хинкъл… Крис ще ме направи истински щастлива! Не мога повече да живея сама. Вие поне знаете колко самотна се чувствам понякога… Трябва да ме разберете, Хинкъл! Искам да живея пълноценно след всичките ужасни години, прекарани с Хърман!

— Разбира се, госпожо — промърмори неодобрително онзи и понечи да се изправи.

— О, постойте малко, за Бога! — раздразнено подвикна Хелга. — В края на седмицата ще заминем за Парадайс сити, вие ще се заемете с подробностите. Искам сватбата да бъде блестяща!

— Можете да разчитате на мен — рече с нещастен вид Хинкъл и остана прав.

Хелга го познаваше добре. Развали ли се настроението му, никой не може да го оправи. Трябваше му време.

— Както винаги, Хинкъл — погледна го топло тя.

— Да, госпожо, както винаги. А сега ще ме извините, но имам доста работа…

Хелга го гледаше как прекосява терасата с вдървен гръб. Ох, ако можеше да приеме новината както трябва, въздъхна тя. Ще му трябва известно време за това… А тя ще поговори с Крис и ще му обясни колко много държи на Хинкъл. Крис наистина трябва да направи усилие да спечели благоразположението му. Някога, когато тя самата се беше омъжила за Ролф, икономът не я приемаше. Но тя прояви такт и търпение, постепенно го спечели на своя страна… И той й се отплати с лоялност в един от най-опасните мигове от живота й…

Стъпвайки безшумно, Хелга отвори вратата на спалнята и надникна вътре. Гренвил, който умираше за кафе с цигара, бързо сложи ръка над очите си.

Хелга загрижено го погледна, после тихо затвори вратата.

Господи, какъв адски ден ме очаква, въздъхна Гренвил. Но твърдо реши да продължава преструвката до последния момент. А после хората на Арчър ще нахлуят във вилата и ще го отмъкнат… За пръв път се замисли сериозно върху плана на своя по-възрастен и очевидно по-опитен съучастник. Мисълта, че скоро ще стане притежател на един милион долара, несъмнено го стопляше, но в същото време изпитваше сериозно безпокойство. Хелга не беше жена за подценяване, стоманената й воля го тревожеше и едновременно с това го караше да се прекланя пред нея. Въпреки добре аргументираните мотиви на Арчър, той имаше чувството, че тази жена може да стане безкрайно опасна, когато разбере, че е била измамена. Реши да напусне Европа в момента, в който прибере своя дял от парите. Помисли малко и стигна до заключението, че трябва да отлети за някой карибски остров в момента, в който получи парите от Арчър. Там ще купи яхта, ще си вземе някоя кукличка за компания и ще потъне в неизвестност. Ще се върне в Европа — неговото предпочитано ловно поле, едва след като нещата се уталожат и забравят…