Джеймс Чейс - Не я дразни

Преди да отмести подноса със закуската, Джак Арчър внимателно го огледа. Искаше да бъде сигурен, че върху него не е останало нищо за ядене. Надникна в миниатюрната каничка за кафе, направи гримаса и запали една от своите голоаз. Очите му бавно обходиха тясната и оскъдно мебелирана хотелска стаичка.

Бил съм и в по-мизерни хотелчета, реши да се ободри той. Но не много по-мизерни от този, който носеше името „Сен Сабин“. Тук поне държаха чисто, макар цените да бяха сред най-ниските в Париж. Погледна ръчния си часовник и се надигна. Беше време да се приготви за срещата с Джо Патерсън. Представи си дългото пътуване с метрото и отново направи гримаса. Трябваше да стигне до хотел „Плаца Атене“, а това означаваше цели пет спирки — Дюрок, Инвалидите, Конкорд, Франклин Рузвелт и Алма Марсо. Неволно си помисли, че преди години това пътешествие би направил само с лимузина на „Хърц“ с униформен шофьор зад волана. Но това беше отдавна, въздъхна горчиво той.

Облече сакото и се изправи пред оплютото от мухи огледало. От него го гледаше висок петдесетгодишен мъж с широки рамене, оредяла сламеноруса коса, увиснали бузи и воднистосини очи. С чувство на неудовлетворение си даде сметка, че сакото му стои зле, заради доста провисналото шкембе. Със същото чувство на неудовлетворение отбеляза, че костюмът му е станал безформен и доста поизносен, макар някога да беше шит от най-известните английски моделиери. Въпреки всичко излъчвам известна внушителност, успокои се той. Вярно е, че животът доста ме поочука, но властността и авторитетът все още са тук.

Погледна през прозореца. Навън грееше слънце, малката уличка беше задръстена от автомобили, които бавно си пробиваха път към Ру дьо Севре. Дори през затворения прозорец до слуха му достигаше ядосаното ръмжене на моторите и скърцането на неумело превключени скорости. Реши да не облича връхно палто — то беше още по-износено от костюма. За шапката се поколеба. От опит знаеше, че шапката означава допълнителни разноски. Момичето на гардероба на „Плаца Атене“ ще очаква поне три франка бакшиш, за да му поеме шапката. Отказа се и от нея, вдигна протърканото си кожено куфарче и излезе в коридора. Заключи вратата на стаята си и пое към стария асансьор.

От една врата наблизо се появи висок млад мъж, обърна се да превърти ключа си и нетърпеливо натисна бутона за повикване.

Арчър неволно забави крачка. Висок почти метър и деветдесет, този младеж беше наистина нещо изключително. Широки рамене, гъвкава мускулеста фигура, безупречно сресана кестенява коса, издължено лице с правилни черти и тъмни проницателни очи. Всичко това Арчър обхвана с един кратък поглед и неволно въздъхна. Толкова красив и привлекателен може да бъде само някой киноактьор, рече си той. После обърна внимание на дрехите на младежа и въздъхна още веднъж. Те положително струваха цяло състояние. Макар и всекидневни, те бяха скроени от скъп шивач и от тях се излъчваше онази небрежна елегантност, която бе характерна за изключително богатите хора. Обувки „Гучи“, колан от същата фирма, ослепителнобяла риза. Но това, което наистина впечатли Джак Арчър, беше вратовръзката. Беше живял в Англия достатъчно дълго, за да разпознае тясната и консервативно скроена вратовръзка на възпитаниците на Итън, която те носеха цял живот и с която се гордееха.

Младежът влезе в кабинката и задържа вратата за Арчър. Кимна с глава и се усмихна, от него лъхна на скъп мъжки парфюм.

Какъв мъж, Господи, завистливо въздъхна Арчър. Беше прехвърлил тридесетте, лицето му имаше приятен загар, а усмивката разкри два реда безупречно бели и равни зъби. Арчър бързо откри, че на китката му е окачен златен браслет „Омега“, а пръстенът с монограм положително струваше цяло състояние. На лявата му китка имаше гривна от бяло злато и платина.

— Прекрасен ден — рече младият мъж, докато Арчър дърпаше решетъчната врата. Гласът му беше нисък и мелодичен, натежал от вълнуваща чувствителност. — Пролет в Париж…

— Да — кимна Арчър и замълча. Просто не знаеше какво да каже, тъй като беше безкрайно изненадан да срещне един толкова очевидно богат човек в хотел като този.

Спътникът му бръкна в джоба си и извади златна табакера, върху капачето на която бяха монтирани инициали от ситни брилянти.

— Виждам, че сте пушач — отбеляза той и си избра една цигара. После я запали с масивна запалка „Дънхил“, също от солидно злато, изчака спирането на кабинката и излезе във фоайето, дарявайки Арчър с кратко кимване на глава. Остави ключа си на рецепцията и излезе навън.