Джеймс Чейс - Не я дразни

— Господин Патерсън е истински гений, когато става въпрос да се задоволи и финансира някакво потребителско търсене — беше му се усмихнал Шапило. — В момента провежда преговори с шаха на Иран и Негово височество проявява огромен интерес. От вас ще искаме юридическото оформяне на евентуалните договори. Разбрахме, че тъкмо в тази област вие сте добър специалист…

Арчър отвърна, че е точно така.

След което Шапило му връчи няколко брошури, отпечатани на отлична по качество хартия. Посъветва го да ги проучи внимателно и ако прояви интерес, да се обади на господин Патерсън, който е отседнал в хотел „Плаца Атене“.

Бъдещият проект носеше гръмкото название „Синьо небе“ и предвиждаше строителството на верига от къмпинги и мотели в различни части на Стария континент. На една от брошурите бяха изрисувани спретнати къщички за семейно летуване с алпийски покриви, а около тях — всичко необходимо за приятна почивка. Плувен басейн, тенис кортове, ресторанти и дискотеки. Арчър си направи труда да изчете офертата и бързо стигна до заключението, че тя не представлява нищо особено. Подобни ваканционни селища имаше на много места в Европа, повечето от тях търпяха сериозни загуби от нестабилността на валутните курсове, някои вече бяха фалирали. Но на него му предлагаха сто долара седмично, с тези пари поне можеше да се прехранва…

Кой знае, запита се той, докато сменяше влаковете, за да стигне до станцията „Франклин Рузвелт“. Може пък шахът да се окаже достатъчно наивен, за да инвестира своите петродолари в обречен проект като този…

Три минути преди 11.00 Арчър влезе във фоайето на „Плаца Атене“. Ед Шапило вече го очакваше. Стисна ръката му, но лицето му беше загрижено, обичайната ослепителна усмивка беше отлетяла някъде далеч.

— Неприятности? — попита Арчър и усети как сърцето му се свива.

— По-скоро забавяне — отвърна Шапило и го поведе към един от кожените дивани във фоайето, без да изпуска ръката му. — Нищо фатално, но трябва да поговорим… — настаниха се на меките седалки и Шапило пусна ръката му. — Най-неочаквано шахът отказа да инвестира в проекта ни… Много странно, тъй като щеше да получи доста добра печалба…

Арчър беше предвидил подобен изход, но въпреки това му стана неприятно. Видя как седмичният доход от сто долара му се изплъзва още преди да е получил дори цент.

— Съжалявам — промълви той.

— Няма нищо страшно, не е настъпил краят на света — усмихна се бледо Шапило. — Ние разчитаме и на други инвеститори, затова господин Патерсън все още желае да разговаря с вас — на лицето му се появи гримаса: — Разбира се, настроението му в момента не е от най-добрите… Просто го приемете, Джак… Понякога господин Патерсън е изключително любезен, но днес едва ли ще е така…

Арчър го изгледа продължително, после попита:

— Означава ли това, че той ще ме наеме на работа, Ед?

— Бих казал, че означава точно това — усмихна се Шапило. — В крайна сметка сто долара седмично не са кой знае колко… А той е доста впечатлен от вашата квалификация — стана на крака и добави: — Елате, положително имате нужда от едно питие!

Това е изявлението на седмицата, помисли си Арчър, докато вървеше след него по дългия коридор. Не само имам нужда, ами направо ми се плаче за едно мартини!

Джо Патерсън се беше настанил в едно от дискретните сепарета на ресторанта и пиеше четвъртото си двойно уиски за сутринта.

Беше нисък и дебел тип с червено лице, надупчено от белезите на прекарана някога шарка. Изтънялата му коса беше боядисана в черен цвят, носът му беше зачервен като на човек, който злоупотребява с алкохол, очичките му бяха малки и зли.

Арчър веднага забеляза, че Патерсън е доста на градус. Беше от онези американци, които просто органически не можеше да понася: гръмогласни и вулгарни, облечени безвкусно, с неизбежната пура в уста.

Патерсън се вторачи в него, после му посочи стола до себе си.

— Значи ти си Арчър, а? — промърмори той. — Какво ще пиеш?

— Мартини с джин, благодаря — отвърна Арчър и седна. Шапило щракна с пръсти на минаващия наблизо келнер, а Арчър остави куфарчето между краката си и вдигна глава към Патерсън.

— Ед каза, че си хвърлил едно око на нашия проект — започна белязаният. — Какво ти е мнението?

— Мисля, че той действително отговаря на най-належащите изисквания на международния туризъм — предпазливо отвърна Арчър.

— Тук си дяволски прав! — извика Патерсън и самодоволно се усмихна. — Харесва ми това, което казваш… Но защо онези негри се отказаха, да ги вземат мътните?