Джеймс Чейс - Не я дразни

Арчър взе една клечка за зъби и се облегна назад.

— Мисля, че ние двамата можем да работим заедно — рече той. — Но първо искам да науча повече за вас. Нарекохте се ловец на шансове. Обяснете ми какво означава това.

— Аз пък се питам дали бюджетът ви позволява и малко сирене — рече Гренвил. — Жалко е, когато такава вечеря не приключва с малко хубаво сирене…

— Бюджетът позволява само по едно кафе — твърдо отвърна Арчър.

— Ами тогава ще пием кафе — усмихна се Гренвил. — Защо не ми очертаете идеята си в общи линии, преди да разголя душичката си пред вас?

— Добре — кимна Арчър и поръча две кафета. — В момента се занимавам с юридическата защита на един доста амбициозен проект. Авторът му е американец, който събира капитал за финансирането на ваканционни селища, които ще бъдат построени на различни слънчеви места из Европа. Трябват му около два милиона долара. Грубиян и ограничен човек, но мисля, че ще мога да го убедя да ви използва за целите си. Идеята ми хрумна току-що, все още не съм разговарял с него. Имам чувството, че тя ще го заинтригува. Почти съм сигурен, че ще го впечатлите с външния си вид, но преди да говоря с него, искам да получа и допълнителна информация от вас…

Гренвил отпи глътка кафе и направи гримаса.

— Едва сега си представям какъв вкус е имала цикорията, която са пиели по време на войната — промърмори той, после вдигна очи и замислено попита: — Защо ми се струва, че строителството на ваканционни селища е доста рискована работа при сегашното състояние на валутния пазар?

Арчър одобрително кимна с глава. Този човек наистина не беше глупак.

— На това ще се спрем по-късно — рече той. — Сега ми разкажете нещо за себе си.

Гренвил отвори златната си табакера, видя, че е празна, и с въздишка щракна капачето.

— И вие ли нямате? — попита с тъжна гримаса той.

Арчър направи знак на келнера и поръча пакет „Голоаз“. Запушиха и той се облегна назад:

— Хайде, топката е във вашето поле, Гренвил…

— Наричай ме Крис — пусна очарователната си усмивка младежът. — Моите приятели ми казват така… Е, добре… Откровено казано, аз съм жиголо. Придружител на разни дами… Това е професия, която много хора презират, но бъди сигурен, че наистина е професия. Презират я хората, които никога не са разбирали острата нужда от мъжка компания, която изпитват доста възрастни жени. Влез в който хотел пожелаеш и ще видиш повехнали мадами да досаждат на бармани и келнери с едничката надежда да получат малко внимание. Светът е пълен с богати бабички — дебели и кльощави, запазени и грозни, които просто умират за последния полъх на младостта, които са готови да плащат луди пари за малко мъжко внимание… Аз съм един от тези, които задоволяват търсенето в този сегмент от пазара. Уловките, които веднага си забелязал по мен, са без изключение подаръци от разни стари вещици. Този браслет ми подари една бабушкера, която искрено вярваше, че съм влюбен в нея. Табакерата ми е от една дебела австрийска графиня, която настояваше да танцувам с нея всяка вечер в продължение на три ужасно дълги седмици. За мой късмет, или пък за нейно нещастие, тя получи някакъв слаб удар и това ме спаси. Иначе и до днес щях да си танцувам с нея… Вече съм на тридесет и девет години и мога да ти призная, че двадесет от тях не съм правил нищо друго, освен да дарявам по малко щастие на разни бабички… — довърши кафето и пусна в ход ослепителната си усмивка: — Това е всичко, Джак. Разголих се пред теб докрай!

Арчър потръпна от чувството на триумф, което изпълни душата му. Не, наистина не беше сбъркал с този човек!

— Мисля, че можем да си поръчаме малко сирене — рече той.

Часовникът над рецепцията на хотел „Плаца Атене“ показваше точно дванадесет, когато във фоайето се появи Джо Патерсън. Арчър го изчака да си вземе ключа и бавно пристъпи към него.

— Добър вечер, господин Патерсън.

Сипаничавият американец рязко се извърна, видя фигурата на Арчър, който вече два часа висеше във фоайето, и остро попита:

— Какво искаш?

— Трябва да обсъдя с вас един важен въпрос, господин Патерсън — спокойно отвърна Арчър. — Но ако времето не е подходящо…

— Няма проблеми — троснато отвърна Патерсън. — Просто се връщам от едно маце, което… Господи, направо ми изкара душичката! Ела, ще си поръчаме по едно питие.

Арчър го последва към една от нишите на просторното фоайе, изчака келнера да им сервира напитките и Патерсън да запали една от дебелите си пури.