Джеймс Чейс - Не я дразни

— По дяволите! — облещи се Патерсън. — Това са страшно много мангизи!

— И така може да се каже — снизходително се усмихна Арчър. После довърши мартинито и остави празната чаша на масата.

— Поръчай му още едно, Ед — разпореди се Патерсън, после внимателно се взря в лицето на Арчър: — Говориш така, сякаш добре познаваш тази кукличка…

Тук настъпи моментът, в който Арчър би трябвало да запази мълчание. Но след мизерната вечеря снощи и още по-мизерната закуска сутринта дори едно мартини беше достатъчно, за да се развърже езикът му.

— Дали я познавам? — усмихна се с превъзходство той. — Допреди няколко месеца ние двамата с нея ръководехме европейските инвестиции на Ролф, освен това поддържахме и доста близки, бих казал интимни отношения…

— А стига, бе! — окончателно се шашна Патерсън. — Да не би да ми казваш, че си я чукал?!

Арчър пое чашата с мартини, която му поднасяше келнерът.

— Поддържахме интимни отношения — намигна той. — Така ми звучи по-добре.

— Ясно — поклати глава Патерсън, дръпна от пурата и почеса подпухналия си нос. — Значи струва сто милиона долара, а?

— Някъде там — отвърна Арчър и на една глътка преполови чашата си. Започна да му става хубаво.

— Но вече не работиш с нея, така ли? — малките очички внимателно го наблюдаваха.

Дръж си устата затворена, напомни си Арчър. Нещо много си се раздрънкал!

— Имахме известни противоречия — промърмори той. — Тя е труден характер… В един момент ми писна и се разделихме… — отпи още една глътка и смени темата: — Доколкото разбирам, самолетните билети за Саудитска Арабия ще осигури Ед, а аз ще чакам инструкции… Нали така?

Патерсън се замисли. Опразни чашата си, после бавно поклати глава.

— Защо трябва да ходим за пари чак при проклетите араби, когато мангизите ни чакат тук, в този проклет хотел? — тихо попита той.

— Нещо не следвам мисълта ви, господин Патерсън — погледна го с недоумение Арчър. — Как така в този хотел?

Патерсън се наведе напред и го потупа по коляното.

— Използвай главата си, Арчър! Бил си близък с тая кукличка Ролф, нищо няма да ти струва да й пробуташ идеята за финансирането на проекта! Трябват ни два милиона, за нея това са дребни пари. Отиваш и й правиш предложение. Става ли?

Дланите на Арчър изведнъж овлажняха.

— Мога да ви уверя, че госпожа Ролф едва ли би проявила интерес към строителството на ваканционни селища, господин Патерсън — рече притеснено той. — Познавам я добре и знам какво говоря.

Патерсън закова малките си очички в лицето му и дълго мълча. После се обърна към Шапило и ядосано подвикна:

— Къде се намира проклетият грил-ресторант? Искам да се понатъпча с нещо на скара! — Шапило махна с ръка по посока на коридора, сипаничавият стана на крака и се извърна отново към Арчър: — Сега ме слушай внимателно! Искам да ми уредиш среща с тази кукличка, нищо повече. Сам ще й пробутам идеята си… И още нещо, Арчър: аз наемам само хора, които умеят да пробиват! Не успееш ли да ми уредиш среща, считай се свободен от всякакви ангажименти спрямо мен! — след тези думи се обърна и пое по дългия коридор.

— Чухте какво ви каза, нали, Джак? — изправи се на крака и Шапило. — След като наистина я познавате толкова добре, не би ви било трудно да уредите тази среща… Е, да се надяваме, че пак ще се видим… — после се обърна и последва шефа си към ресторанта.

Арчър остана на мястото си, зяпайки тъпо подире им.

Похапна един сандвич, после се прибра в хотелската стая. Тръшна се на леглото и започна да проклина бъбривата си уста. Остаряваш, момчето ми! Преди една година едва ли би постъпил по този детински начин! Сега трябва да се търси изход от положението.

Преброи пътническите чекове, които му оставаха, и установи това, което отдавна вече знаеше — парите му бяха на свършване. Нямаше перспектива за работа, никой не му искаше експертните юридически съвети. Но контакт с Хелга беше напълно изключен!

При последната им среща тя го заплаши с десет години затвор. Представи си как би реагирала, ако се появи в апартамента й да предложи делова среща с тип като Джо Патерсън! Изключено, напълно изключено!

Но какво да се прави?

Стана, колкото да окачи протърканото сако на закачалката в гардероба, после отново се тръшна на леглото. Мислеше най-добре в легнало положение, напълно отпуснат. Двете мартинита казаха тежката си дума и той скоро потъна в неспокоен сън. Събуди се, когато навън вече се мръкваше. Вероятно беше спал два-три часа. После установи, че някой чука на вратата му.