Нийл Олсън - Иконата

Въздухът избухна от многобройни изстрели. Кръв рукна от якето на едрия мъж, а Йоанис се преви, когато нещо го улучи в корема. Паднаха заедно, но брадатият успя да се извърне, за да стреля веднъж по стройната фигура, която стоеше в коридора.

Когато докосна земята, свещеникът разбра, че е улучен, и зачака болката. Обърна се настрани и погледна към нещастния си другар. Едрият мъж се облегна на стената. Ризата и якето му бяха подгизнали от кръв. Беше ядосан.

— Кучи син — изсъска той, докато с една ръка разкопчаваше ризата си, а с другата вдигаше пистолета. Стреля още два пъти, отронвайки парчета мазилка от отсрещната стена. — Всичко да върви по дяволите. — Погледна раната на гърдите си, после Йоанис и поклати глава. — Шибани свещеници.

Йоанис посегна да стисне ръката му утешително, но болката го спря. Тялото на мъжа се разтресе и очите му замряха, приковани в някаква далечна точка. Пистолетът падна от ръката му.

— Проклет свещеник! — прошепна той за последно и замря.

Отново настъпи тишина. От диафрагмата на Йоанис се беше надигнало кълбо от болка, което се разпростря по цялото му тяло, и той с мъка удържаше на агонията, дишайки плитко и накъсано. Изпитанието винаги беше по-трудно, отколкото се очакваше, напомни си той, но беше трудно да задържи на тази мисъл. Успя да хване за глезена мъжа, чиято смърт беше причинил. Господи, успокой душата на твоя раб… Не знаеше името на мъжа, нито дали е християнин, но на небето щяха да се справят с това. Прекалено измъчен, за да се обвинява или да скърби, той отново се съсредоточи върху мисията си. Всичко беше станало с определена причина. Раната замести тревогата му с пречистваща болка и нямаше да му позволи да избяга. Бавно и с мъка Йоанис се изправи на лакти и повлече измъченото си тяло обратно към кухнята.

Мирисът на газ беше силен, не колкото му се искаше, но все пак той лежеше на пода. До печката имаше шкаф с чекмеджета и той пропълзя към него, забелязвайки кървавата следа, която оставяше зад себе си. Изкашля се и усети вкус на желязо. Крайниците му тежаха, но той отвори чекмеджетата, търсейки нещо. Нямаше много време. Мъжът, който го беше застрелял, навярно беше същият, с когото се беше сблъскал брадатият в задния коридор. Те се бяха дебнали из къщата и слабият беше спечелил заради намесата на Йоанис. Сега той щеше да се върне и да открие окървавения свещеник проснат тук. Добре, но нека Йоанис първо намери онова, което търси.

— Отче, прости ми — обади се лукав глас от задния коридор. — Не биваше да стоиш толкова близо до него. Беше случайност.

Няма случайности, помисли си Йоанис, най-после открил познатата картонена кутия. Изпълни го спокойствие и еуфория от възможността, която му се предлагаше. Концентрацията на газ беше толкова голяма, че едва успяваше да се задържи в съзнание.

— Изпитвам голямо уважение към свещениците — продължи мъжът, този път по-отблизо. — Чичо ми… — В този миг навъсеният тип усети мириса и изтича до печката.

Йоанис видя русата коса и тясното лице, точно когато студените сини очи го забелязаха, легнал в нишата. Ръката на мъжа изключваше първия котлон и очите му се разшириха, когато видяха какво държи свещеникът.

— Недей — прошепна холандецът.

— Прощавам ти — каза Йоанис и запали клечката.

Приглушеният взрив стигна до Матю през студените плочки на пода на банята. Лежеше там с подгизнала от кръв хавлия, увита около дясната ръка; лицето и вратът му бяха покрити с мазна пот, краката му трепереха неудържимо. Не знаеше дали от страх или от шок. Беше дочул шепот от коридора и на няколко пъти съзря сенки да се движат през процепа под вратата. Щяха да го намерят. Това беше сигурно. Щеше да умре като ранено животно, треперещ на пода. От тази мисъл му призляваше, но досега не беше успял да измисли никакъв план.

Парадоксално, но шумът от експлозията го изпълни със странна надежда. Възможно беше това да е дело на нападателите, но с каква цел, при това на долния етаж? По-вероятно някой друг се беше присъединил към битката или някакво взривно устройство беше избухнало предварително. Не знаеше, но беше почти убеден, че хаосът е в негова полза. Изчака няколко минути какво ще последва. В коридора беше тихо, но до него достигна мирис на дим. Трябваше да излезе.

Внимателно отвори вратата на банята със здравата си ръка. Няколко сантиметра, после още няколко. Все още нищо. Най-накрая изпълзя на колене. Черен дим нахлуваше откъм задното стълбище и се издигаше към тавана, а отдолу се чуваше пукот на пламъци. Да пълзи с ранената ръка му беше трудно, но заради дима трябваше да лежи. Бързо, колкото можеше, Матю стигна до ъгъла и зави по другия коридор, а после се насочи към спалнята на Фотис.