Нийл Олсън - Иконата

Но гърмежът беше дошъл иззад него и точно над очите на Богородица зейна голяма дупка. Мюлер залитна силно назад и падна на горната площадка. Димът обви и него, и иконата. Андреас се обърна и видя Ана, стиснала с две ръце пистолета на Бени и с очи, разширени от учудване. Отново погледна нагоре, но не различи нищо. Изведнъж усети, че дробовете му не могат да поемат въздух и хукна надолу по стълбите, колкото можеше по-бързо. Ана го подхвана, изпускайки пистолета. По изцапаното й със сажди лице се стичаха сълзи, изражението й беше отчаяно.

— Матю.

— Вече излезе.

— Бени е мъртъв.

— Знам, дете, трябва да вървим.

— Не можем да го оставим тук.

— Трябва. Хайде, побързай.

Те напуснаха къщата, както бяха влезли — приведени, препъващи се, облегнати един на друг.

Фотис лежеше върху влажната трева край алеята. Андреас седна до него, а Ана хукна към мястото, където Матю беше коленичил на паважа, повръщаше и плюеше. Тялото на Змията беше отпуснато, напрежението беше изчезнало, сякаш нишката на живота му беше прерязана. Само примигващите очи показваха, че вътре все още има някой. Косата му беше изцапана с пепел, лявото му слепоочие кървеше, а по останалата част от главата имаше синини. Тънките му, крехки крайници и изпитото лице бяха същите като на онази тревожна вечеря преди няколко седмици, но вибриращата енергия, която ги движеше тогава, бе изчезнала напълно. Той не беше просто стар, а изхабен, умиращ. Може да умре още утре, помисли си Андреас, или след няколко месеца, но ще бъде скоро.

— Е? — прошепна Фотис.

— Вече я няма.

Очите му се затвориха за няколко минути, после отново се взряха в небето.

— Уби ли го?

— Не — отвърна объркан Андреас. — Момичето го уби.

— Момичето? — При други обстоятелства Фотис щеше да се разсмее. Сега силите му стигнаха само за гримаса.

Зад тях се чуваше силен рев, прозорци се пръскаха и от рамките изскачаха огнени езици. Скоро цялата къща щеше да бъде обхваната от огъня. Нямаше да остане нищо, освен вътрешната каменна стена на долния етаж. От мястото си двамата старци чувстваха горещината.

— Убихте и мен — продължи Фотис. — Всички вие. Взехте онова, което ми беше нужно, за да живея. И за какво? За да го изгорите? По-добре да бъде унищожено, отколкото да бъде мое? — В думите му се долавяше горчивина, но почти никакъв гняв. — Вие ме убихте.

Андреас се почувства уморен. Не очакваше покоят и мъдростта да споходят приятеля му дори сега, когато беше толкова близо до края, но все пак това го натъжаваше. Беше просто рисунка, нищо друго. Боя върху дърво, нямаше сърце, нито ангелски дух, нито душа. И той я беше държал и знаеше. Всички те бяха луди.

— Ти умираш отвътре, Фотис. Никой не може да ти помогне.

— Ти можеш. Довърши си работата. Ти ми показа иконата, ти ме накара да я почувствам необходима. А после ми я отне — два пъти. Не разбирам защо толкова се стараеше да ме унищожиш, но поне ме довърши.

Андреас погледна към двамата млади. Ана се опитваше да превърже ръката на Матю с шала си.

— Отпрати ги — прошепна Фотис, — за да не видят. После хвърли тялото ми в къщата. Не съм достатъчно смел, за да го направя сам, Андреу. Трябва да ми помогнеш.

— Не.

— Ами ако ти кажа, че аз убих онова копеле, брат ти.

— Няма да ти повярвам.

— Добре де, оставих го да умре. Бях в криптата и чаках дебелия Маврудас.

— Но той е излязъл през пламъците. Значи планът е бил твой.

— Ти го знаеше и преди.

— Включително изгарянето на църквата.

— Не, това беше идея на Маврудас.

— Но ти си се съгласил. Иначе не би очаквал да избяга през криптата.

— Добре де, аз изгорих църквата на брат ти. Гледах как слиза по стълбите и пада в краката ми, целия в кръв. Но не направих нищо. Оставих го да умре. Как един брат би отмъстил за това?

— Нищо не си можел да направиш. Раните му бяха много тежки. Било е ужасно да го оставиш така, но ти не си го убил. Греховете ти са достатъчно тежки, за да си приписваш и други.

— Андреу — гласът на Фотис стана умолителен, — смъртта от рак е ужасна. А и сънувам кошмари. Боя се да направя каквото трябва. Трябва да ми помогнеш.

Нищо, което Андреас бе научил току-що, не го беше изненадало, но се чувстваше засегнат. Не беше искал да е истина, но беше го заровил дълбоко в сърцето си, съсредоточен върху преследването на Мюлер, за да забрави истината. Връзката му с Фотис не можеше да издържи на тези разкрития. Той вече беше изгубил приятеля си. И не можеше да си представи по-тежка присъда от онази, която природата вече беше произнесла. Нямаше нужда да прави нищо.