Нийл Олсън - Иконата

Гневът беше изчезнал. Докато сънуваше, той не го усещаше. Белокосото привидение, което бе влязло в апартамента на Фотис, имаше очите на Мюлер, но иначе беше бледа негова имитация. Един уморен и отчаян старец. Андреас не изпитваше нито омраза, нито желание да му прости; той просто беше жалък. Най-добре щеше да бъде да умре, но той не би го убил. Всъщност той изобщо не очакваше да се върне в света на живите, докато Ана Кеслер не го събуди. И колко трудно му беше да се върне. В сънищата си се беше усещал лек като въздушен полъх, способен да види и разбере събития, обвити в страх, гняв, съжаление, похот. Беше се издигнал над дребните си страсти. Колко трудно беше да се върне в света, в крехкото си страдащо тяло, в слабия си, бавен ум. За няколко мига беше усетил всички рани, всички белези и преживявания, преминали през тялото и ума му за седемдесет и девет години. Това беше неговият живот и той още не беше приключил с него.

Но Ана беше красива, а заради красотата си заслужава да се събудиш. Ана на Матю. Така се беше нарекла, след като едва не й беше отнесъл главата. Студената вода по лицето му беше помогнала да се събуди, но в началото усещането беше ужасно. Нещо стягаше китките му. Беше изненадан, че е жив. Нямаше представа къде е Мюлер, но изглеждаше логично, че е в къщата заедно с Матю, Фотис и кой знае още кого. Волята му хукна натам, но тялото се влачеше след нея, затова не отказа на жената, когато му предложи помощ.

Звукът от експлозия откъм къщата ги накара да спрат. Изчакаха минута, преди да продължат, за да видят какво ще стане. Когато нищо не се случи, отново поеха към отворената врата, през която излизаше дим.

Отляво имаше красиво обзаведена всекидневна. Стълбите отпред водеха към коридор, вече изпълнен с дим. Дим идваше и от задната част на първия етаж и се събираше под тавана на всички стаи. Трапезарията с тъмна ламперия отдясно беше най-задимена, а от една врата в дъното излизаха пламъци. Окървавена фигура бе подпряна на отсрещната стена, близо до френските прозорци. Ана и Андреас го видяха едновременно.

— Бени! — Тя хукна към него.

— Легни долу — нареди й Андреас. — Стой под дима.

Тя се смъкна на земята и пропълзя останалата част от пътя. Много добре, нека се грижи за Бени. Неподвижното му тяло подсказваше, че е мъртъв, но Андреас отхвърли тази мисъл за момента. Тръгна по обратния път, влезе в дневната и пропълзя по дебелия килим до коридора към кабинета. И той беше пълен с дим и освен засилващия се пукот и пращене на пламъците не се чуваше нищо друго. Ако някой се намираше в задната част на къщата, навярно вече бе задушен от дима, а Андреас не беше в състояние да му помогне. Върна се в коридора, отровният пушек изгаряше ноздрите му. Къде беше Матю? Очите му се отправиха към стълбите. Въздухът там сигурно беше още по-задимен, но нямаше друго място, където да го търси. Не би могъл да се изправи срещу Алекос, ако си тръгнеше без Матю.

Ана се опитваше да извлече Бени от трапезарията.

— Ана — извика й. — Остави го и излез от къщата.

Тя сякаш не го чу и Андреас осъзна, че ако се занимава с нея, няма да успее да се качи на втория етаж. Довери се на инстинкта й за самосъхранение и тръгна предпазливо нагоре — беше лесно да падне в сегашното си състояние. По средата на стълбите спря внезапно, когато от сивите облаци пушек изскочи странна фигура. Превит, пристъпващ полека, Матю носеше ритащия и беснеещ Фотис на рамо.

— Дядо! Слава богу!

— Върви, излизай от къщата.

— Не се качвай горе.

— Няма. Излизай.

— Андреу — изпищя Фотис със зачервено лице и изскочили очи, видял стария си приятел. — Вземи Богородица! Михалис би искал да я спасиш. В спалнята е. Принца е там.

Останалото се изгуби в пристъп на болезнена кашлица и Матю продължи надолу. От едната му ръка течеше кръв.

Андреас погледна към кълбетата дим горе. Остави го. Нека огънят си свърши работата. Отзад не можеше да се мине. Дяволът щеше да слезе оттук или изобщо нямаше да се измъкне. Едва си го помисли и друга пронизителна кашлица прозвуча отгоре. Нова фигура се появи насред дима. Два крака с правоъгълна форма над тях, бели ръце, стиснали рамката. Очите, които Андреас не беше виждал повече от петдесет години, тъмните бадемови очи върху позлатения фон, вишневата роба се носеха към него, сякаш на иконата й бяха пораснали крака. Едва след това лицето на Мюлер се показа над рамката; сините му очи бяха присвити и бързо забелязаха Андреас долу. Той спря, но нямаше накъде да върви, освен напред. Германецът беше почти парализиран от кашлицата, но едната му ръка изчезна под сакото и се появи с пистолет. Сините очи хладно го измериха. Прозвуча силен изстрел и Андреас трепна.