Нийл Олсън - Иконата

Ана се отдръпна.

— Господин Спиридис, чуйте ме. Аз съм Ана, Ана на Матю. Матю е в тази къща. Разбирате ли ме?

Сега той я гледаше, объркан и подозрителен, но почти буден.

— Матю е в къщата — продължи тя. — Бени също. Имаше стрелба. Какво? Какво казвате?

— Къде е Мюлер? — попита той дрезгаво.

— Не знам кой е той.

— Дел Карос.

— Не съм сигурна. Той ли ви доведе тук? Ян с него ли е?

— Да.

— Можете ли да се изправите?

Андреас сви рамене. Тя бързо заобиколи колата и го изтегли през вратата, която беше по-близо до къщата. Старецът не можеше да се държи на краката си без помощ, затова се подпря на колата. За какво й беше в такова състояние? Нетърпението й нарастваше, докато се опитваше да го разбере.

— Какво казахте?

— Оръжия — отсече той.

— Нямам.

Старецът въздъхна, вдишвайки дълбоко хладния пролетен въздух, и премигна.

— Претърси колата — нареди й той.

Но вътре нямаше пистолет под седалката или в жабката, а не можеха да отворят багажника без ключовете. Ана се мъчи няколко минути, за да развърже китките на стареца, усещайки как страхът отново изтиква всички останали чувства.

Андреас разтри освободените си ръце и погледна към отворената предна врата.

— Чакай тук — заповяда шепнешком, после тръгна към стъпалата, препъвайки се.

Ана хукна след него, подложи рамо под лявата му ръка и двамата се отправиха към вратата, където внезапно спряха.

Йоанис стоеше зад един напъпил планински лавър зад къщата и гледаше как едрият самоуверен мъж се промъква през задната врата. Беше го видял да излиза измежду дърветата, да преминава бързо и безшумно през моравата, оглеждайки се във всички посоки, и все пак не го видя. Преди няколко минути други хора бяха спрели с кола пред къщата, точно когато Йоанис беше излязъл да се поразтъпче и затова бе решил, че ще е по-разумно да не се набива на очи. Колко души имаше в момента в къщата или кои са те, не знаеше, но бяха поне две групировки, след като стреляха едни срещу други. Никой още не го беше видял или пък присъствието му не ги интересуваше. Просто един свещеник.

Момчето сигурно беше загинало, помисли си Йоанис тъжно. Това бяха опасни хора, а младият Матю беше невинна душа. Шансовете му да оцелее сред този смъртоносен кръстосан огън не бяха добри. Всичко се повтаряше отново. Йоанис трябваше да осъществи собственото си решение. Колкото се може по-тихо той последва едрия мъж в къщата.

Още преди да влезе в кухнята, чу два бързи изстрела отдясно. Едрият брадат мъж се появи от тази посока и се огледа наоколо. В ръката си държеше голям пистолет. Погледът му се спря за миг върху Йоанис, после се отмести. Той се обърна бързо, пресече голямата кухня и през друга врата отиде в трапезарията.

Йоанис се чудеше дали не е станал невидим за враговете си. Това се беше случвало и преди във времена на голяма нужда и би потвърдило необходимостта от мисията му. Такава сила не се даваше без причина, не и за да спаси живота на един слаб, грешен свещеник. Не, той се бе озовал тук съвсем неочаквано, но очевидно с някаква цел. Беше Божий инструмент. Всички те бяха инструменти, горките слепи глупци.

Умът и духът му запяха в сладкогласен унисон. Краката му го понесоха през кухнята и спряха пред голямата газова печка. Във въздуха миришеше на газ и той забеляза, че един от котлоните не е изключен. Подобна небрежност обиждаше чувството му за ред. Когато посегна към ключа, гласът в главата му се обади и той спря за миг, за да разбере какво му казва. Но само за миг — прекаленото мислене проваляше действието. Вместо да изключи газта, той я засили. После завъртя и останалите три ключа, така че и четирите сребристи котлона започнаха да изпускат невидими пари. Изчака минута-две, докато миризмата стана осезаема, после отстъпи. Беше ли достатъчно? Заобиколи и пъхна ръка зад печката, после дръпна силно тясната тръба, която смяташе, че е за газта, разхлаби я — стори ли му се, че изсъска — но не успя да я счупи. Извади ръката си. На мивката имаше голямо шише почистващ препарат и той го изля върху пода и шкафовете. Неприятната миризма вече го замайваше. Какво трябваше да направи сега? Инстинктивно последва брадатия в трапезарията.

Мъжът беше приклекнал до дългата тъмна маса и не сваляше поглед от коридора. Очевидно стоеше тук от известно време, чакайки. Йоанис трябваше да го предупреди какво ще се случи и пристъпи напред. Подът под краката му леко изскърца. Мъжът скочи и се обърна. После сложи пръст на устните си и рязко подкани с жест свещеника да се върне в кухнята.