Нийл Олсън - Иконата

Мюлер погледна към Спиридис, който още не беше дошъл на себе си след последната инжекция. Щом пристигнеха, щяха да му бият още една и едва ли щеше да оживее. Китките му бяха вързани с найлоново въже, бяха го завили с одеяло, за да не се виждат. Мюлер отново погледна към пътя и осъзна, че е изгубил от поглед колата на Спиър.

— Къде е?

— Влезе през онази порта в тухлената стена.

— А ние защо продължаваме?

Ян го погледна с отвращение.

— Да не искаш да влезем след него и да се самопоканим на питие?

Продължиха още стотина метра след вратата, но видяха само дървета и ограда, а после изгубиха къщата от поглед. Ян обърна и се върна обратно, отново премина покрай портата и когато стигна до гористата долчинка малко по-нататък, спря и паркира между бурените. Извади мобилния си телефон и го превключи на режим уоки-токи. После отвори вратата.

— Дай ми време да вляза. После мини отпред, както се разбрахме.

— Да, да.

— Около десетина минути ще ми бъдат достатъчни. Помни, че след като вляза, може би няма да мога да говоря.

— Всичко това го минахме. Просто тръгвай.

— Не бъди нетърпелив. Почти успяхме.

На това не беше нужен отговор и когато Ян изчезна между младите дъбове и кленове като призрак, Мюлер си пое дъх и се намести на мястото на шофьора. Изчака пет минути, преди да подкара колата, огледа се за движение по празния път и бавно излезе на шосето. Ян беше прав — да върви по дяволите — нямаше нужда да бързат, нямаше нужда от паника. Вече затягаха примката. Сега не беше моментът за глупави грешки.

Когато зави и подкара по склона, отново видя тухлената стена, стара и покрита с мъх. На стотина метра навътре се появиха каменни колони, маркиращи началото на входната алея. Той спря на тревистото отклонение на пътя, извади телефона си и зачака обаждането на Ян, хвърляйки още един поглед към Спиридис. Беше ли помръднал, или причината беше в движението на колата? Огледа пътя, дърветата, стената и забеляза малката камера на левия стълб, насочена точно към него.

По дяволите, трябваше да я види по-рано; сигурно навсякъде имаше камери. Инстинктивно подкара отново и пое по дългата павирана алея. Защо да дава на Драгумис още време за мислене? Ако имаха късмет, само старият грък щеше да е тук. Мобилният телефон на седалката до него запращя, показвайки, че Ян е вътре, но не може да говори. Мюлер почувства как сърцето му заби тревожно и пое с пълни гърди застоялия въздух в колата. Паркира възможно най-далеч от къщата и хукна към предната врата.

В колата на Спиър нямаше никого, следователно и той, и свещеникът трябваше да са вътре. Без да обръща внимание на неизбежната камера до вратата, Мюлер натисна дръжката. Беше отключено. Или Ян беше действал бързо, или това бе прекалено явен капан. Извади пистолета от джоба си и отвори със свободната си ръка. Отначало не се случи нищо. Видя красив синьо-червен ориенталски килим в подножието на стълбите и широки арки, които водеха към облени от слънцето стаи от двете страни на коридора. Мюлер пристъпи бързо навътре и тръгна към стълбите. Първият изстрел го стресна, но при втория вече се търкаляше по земята — инстинктът беше победил възрастта. Чу поне един удар на куршум в дървото. Удари се в нещо дървено и се изправи на колене, блъскайки глава в плота на голяма маса. През сълзи видя, че е в трапезарията, където куршумите явно не достигаха.

Огледа се за рани, но не откри нищо. Изстрелите бяха дошли от горната част на стълбището. Драгумис — ако това беше той — го бе изчакал да се приближи, за да стреля, но очевидно не бе успял да се прицели. Когато погледът му се проясни, германецът поклати глава. Беше извадил късмет. Стоеше на болните си колене с ожулен череп и по никакъв начин не можеше да се изкачи по стълбите. Нямаше значение, поне беше влязъл в къщата. Погледна към отсрещната страна на коридора. Там имаше голяма всекидневна с плюшени мебели. Светлината, нахлуваща през френските прозорци, падаше върху бяло канапе, стъклена масичка и дебел килим. Тя му напомни за една стая в къщата, която някога бе негова — място, където се беше чувствал почти щастлив. Не биваше да мисли за това сега. В задната част на трапезарията, до високия стъклен шкаф, имаше врата. В такава голяма къща сигурно имаше и задно стълбище. Трябваше да го намери и да открие Ян. Мюлер бавно и болезнено се изправи и тръгна към тясната врата.

Кухнята беше голяма и мрачна въпреки белите стени и сините завеси, във въздуха се усещаше лек мирис на газ. На мивката стояха купа и чаша за кафе. Тук имаше две врати, освен онази, през която беше влязъл. Тази вляво изглеждаше по-обещаваща, но едва си го беше помислил, когато оттам се разнесе силен гръм. Очевидно беше от по-големокалибрен пистолет. Значи горе имаше двама души. Но къде беше Ян? Ако го бяха убили, всичко беше изгубено и щеше да е късметлия, ако се измъкне жив оттук. Късметлия. Не беше подходящата дума. За човек на неговата възраст нямаше изход. Нямаше да си тръгне без иконата, каквото и да станеше. Наложи си да тръгне към мястото, откъдето се бе чул изстрелът. Къс коридор водеше към малка стая, пълна с шкафове и черно-бели монитори. Видя паркираните коли отпред, предните стълби, свещеникът, който се разхождаше покрай къщата. Нямаше вътрешни камери. Когато вдигна очи, Ван Меер стоеше до него и се усмихваше.