Нийл Олсън - Иконата

— Сигурно съм ти описал доста точно къде се намира къщата, макар да не си спомням — заяви Фотис.

— Мислех, че ще ти е по-интересно защо съм тук.

На върха на стълбите Фотис се извърна, наивното му учудване граничеше с лудост. На светлината от високия прозорец на лявото му слепоочие се виждаше грозна синина.

— Защо ли? Че каква друга може да е причината? Между нас няма тайни. И двамата искаме едно и също, но както виждаш, аз имам по-голяма нужда от нея.

Старецът забърза по коридора и Матю извика зад него.

— Грешиш, кръстник. Не съм тук заради нея. Изслушай ме.

Влязоха в голяма спалня в задната част на къщата. Голямото легло още не беше оправено. Имаше три прозореца. Телефон и някаква странна конзола стояха на бюрото, а кръстникът му беше седнал на кожения фотьойл в ъгъла и гледаше към полицата над камината. Там, облегната на стената, стоеше иконата. Беше по-малка, отколкото я помнеше Матю. Всъщност му се стори смалена във всяко отношение, незаслужаваща кръвта и страданията, които бе причинила. Очите сякаш признаваха това. Бяха изгубили магнетичното си привличане, обещанието, че ще разкрият много тайни, и сега изглеждаха само отчаяни. Колкото и да е странно, този нов поглед върху иконата предизвика желание да я защити, почти толкова силно, колкото и страстта към откровение, която бе заместило. Той осъзна огромното влияние на обстоятелствата, при които виждаше иконата, върху реакцията му. Присъствието на Ана бе провокирало нещо като божествена похот, баща му — страх и нужда от лечение. А сега тази тъга. Заради Фотис ли беше? Нима иконата бе само проводник на чувствата?

— Още си обсебен от нея — прошепна Фотис.

— Не — отвърна Матю, но това не беше съвсем вярно. Просто чувствата му се бяха променили.

— Разбери ме, момчето ми. Едва ли ще живея още дълго. Когато си отида, тя ще бъде твоя, но за да умра безболезнено, имам нужда от нея. Нямам друга надежда. Ако беше видял нещата, които съм виждал аз, нямаше да ме спираш.

— Нещата, които си видял? Или нещата, които си направил?

— Кой друг знае, че си тук?

Нямаше да играе по свирката на стареца. Вече знаеше какво става в такива случаи.

— Те държат Андреас.

— Кой го държи?

— Не съм сигурен. Мисля, че е онзи Дел Карос. Преди няколко дни се опита да отвлече Ана Кеслер. Почти съм сигурен, че той е сключил сделка с твоите руснаци, за да открадне иконата.

Фотис кимна.

— Сигурен ли си, че е при тях?

— Говорих с него.

— Какво точно ти каза?

— Не много. Имам чувство, че беше упоен. Каза ми да не правя нищо и ги нарече „двамата“, затова предполагам, че са само двама души.

— Добре. Това ли е всичко?

— Нарече ги „принцове“. Предполагам иронично.

Погледът на Фотис дълго време не слезе от лицето на младежа. Матю знаеше, че го изпитва, но остана спокоен, защото не криеше нищо.

— Скоро ще ми се обадят — продължи той. — Искат да знаят къде се намира иконата.

— Не ти ли хрумна, че това може да е номер на дядо ти?

— Какво, че се преструва на заложник?

Фотис кимна, без да сваля поглед от лицето му. Това беше сигурен белег колко го бе завладяла параноята през последните няколко седмици и Матю се замисли дали замисълът му изобщо можеше да се осъществи.

— Не. Нямаш представа колко много иска той да приключа с тази история. Не би измислил нещо, за да ме прати сам да те търся. Сигурно го знаеш.

— Може да сте го измислили заедно.

— Това няма смисъл по същата причина. Просто мислиш на глас, но сам не си вярваш.

— Може би.

— Трябва да му помогнем.

— Разбира се. — Но думите не прозвучаха искрено. Фотис гледаше в пространството, без да забелязва Матю, очевидно отново замисляше нещо, печелеше време.

— Защо ги нарече „принцове“?

— Принца — започна бавно Фотис, — така с дядо ти наричахме немския офицер, за когото ти разказах. Или Пашата, защото той обичаше да живее охолно и да се заобикаля с откраднати съкровища. Той е човекът, с когото Андреас сключи сделка, с която изпрати Света Богородица в изгнание.

— Мюлер? Нацистът, когото е търсил през целия си живот?

— Същият.

— Дел Карос е Мюлер?

— Възможно е.

— Защо би ми го казал?

— За да знаем. Или като предупреждение, че си имаме работа с много по-опасен човек, отколкото предполагаме. Дядо ти винаги е бил лоялен.

— И как ще му се отплатиш за това?

— Не мога да му помогна. Трудно ми е да опазя дори себе си.

— Иконата е у теб. Не си струва Андреас да умре заради нея.

— Животът му вече е обречен. Нали не си му казал за тази къща?