Нийл Олсън - Иконата

Фотис се стресна от дрямката. Беше му се сторило, че до леглото му има някой, но се бе заблудил. Нито враг, нито приятел. Беше съвсем сам в къщата и трябваше да си наложи да не мисли за всички начини, по които можеха да умрат болните старци, останали сами. Дори ставането от леглото беше опасно. Душът щеше да бъде истинско премеждие. Може би трябваше да го пропусне. В къщата беше топло. Щеше да се облече, да закуси и след това да прецени за какво има сили.

Това беше бавен процес. Вече нямаше кой да му помогне. Роула беше умряла, преди да осъзнае, че се нуждае от нея. Беше му трудно да си представи, че биха могли да бъдат заедно сега, че биха могли да живеят доволни. И децата, които тя отчаяно искаше, но Бог бе решил друго. Младото същество, което се бе появило, му беше напълно безполезно; беше красива, но какво от това? Тя бе очаквала да му стане съпруга, но той я беше отпратил, благодарен за урока, получен от суетата му, и решен да не повтори грешката си. Племенницата му принадлежеше на Алекос, който го мразеше. На мъжете можеше да се разчита повече, но бе изгубил всички. Филип ръководеше ресторанта и се държеше на разстояние, както бяха се разбрали. Николай беше в болница, безбожникът Антон беше избягал. А сега и Таки беше мъртъв, единственият син на сестра му. Той затвори очи и се опита да забрави мъката и вината, които го разяждаха.

Тази съпротива бе от огромно значение. Ако не успееше веднага да пресече съжаленията, миналото щеше да го залее като огромна вълна и всички мъртви щяха да го заобиколят. Марко, удушен в една алея, гледащ с изскочили очи от масата в моргата; Роула, която умира, задушавана от кървава кашлица, младият свещеник, обгорял и кървящ, гърчещ се в краката му в тъмната крипта. Всички те го преследваха. А той, Фотис, макар и стар, болен, уплашен като дете и прокълнат, още беше жив. И след деветдесет години живот продължаваше да се бори за още. Нелепо. Отвратително. Изпита безгранична самоомраза, залитна и захвърли пуловера, с който се бореше. После отново седна на леглото.

Да гледа Света Богородица. Това беше единственият начин. Само заради това си беше дал толкова труд. Обърна се и я видя. Светлината все още не беше достатъчно силна, за да я освети пряко, но стаята беше изпълнена с топъл оранжев блясък, който озаряваше по-ярките части от изображението. Позлатената горна част и пожълтелите места, където боята беше опадала, контрастираха с вишневата роба, дългите мургави ръце, огромните очи. Тези очи галеха стареца със своя хипнотичен опрощаващ поглед и той имаше чувството, че на местата, където боята беше запазена, ръката на художника е била движена от по-висша сила. Въздействието идваше не от неговото майсторство, а сякаш от самата сърцевина на дървото. Бездънните дълбини на тези очи разказваха за времена, далеч по-стари от онова, в което бе минал краткият живот на художника, за необятната и свята душа на първообраза. Тя беше първата, дори преди Сина. Тя беше изворът, животът. В това дърво беше всичко. Нейните одежди, неговата кръв, нейните сълзи.

Човек не можеше да не се усети нищожен пред това чудо. Фотис се радваше на това, защото греховете му намаляваха пропорционално на незначителността на неговия живот и живота на онези, на които беше помагал или вредил, които беше убил. Прах. Човек трябваше да живее много дълго, за да разбере урока така добре, както го разбираше той, но бе невъзможно да го предаде на другите. Беше нужна преобразяващата сила на внезапното прозрение, изпращано от Бога на малцина щастливци. Христос обичаше грешниците. Значи все пак имаше надежда.

Би могъл да я съзерцава вечно, но човекът си беше човек и имаше своите нужди. Гладът накара Змията да се върне от райската градина в самотната си стая, изпълнена със светлината на късното утро. Нямаше представа колко време е минало, но се принуди да стане, облече сивата си жилетка и слезе в кухнята. Едва след кафето и овесените ядки той си позволи отново да обмисли положението си. Не беше за завиждане. Бе похарчил почти всичко за покупката на иконата и подкупа на Томас. Да я задържи и да намери средства за препитание, щеше да бъде предизвикателство. Имаше малко пари в брой и добре прикрити сметки в три страни. Къщата беше купена на името на Филип и той не бе казал на никого за нея, освен на момчето. Защо го беше направил? За да сподели радостта си с някого? Недостатък на възрастта ли беше? Причината нямаше значение, беше го сторил. После беше казал на Матю, че покупката се отлага, а и момчето не знаеше къде точно се намира къщата, нали? Неприятно беше, че не е сигурен в подробностите. Във всеки случай Андреас можеше да научи малкото, което Матю знаеше, и да открие останалото. Другите също щяха да го търсят, макар да се беше върнал тайно в страната. Къщата не можеше да се смята за сигурно място. Вече беше прекарал тук три дни, възвръщайки силите си. Трябваше да се премести другаде за кратко и да обмисли къде да остане по за дълго. Някъде на топло. Мексико, например.