Нийл Олсън - Иконата

— Не, разбира се.

— Тогава нищо не могат да измъкнат от него. Разбираш ли? Той е използвал последната възможност, за да ни предупреди. Ако сега им дадеш информацията, Андреас пак ще умре, вероятно ти и аз също. И ще вземат Богородица. Така ще стане причина за нашата смърт. Мислиш ли, че го иска? Смяташ ли, че иска да даде възможност на Мюлер да го предаде отново? Можем да предотвратим това. Трябва да ми помогнеш.

— Познавам един човек, който може да ни е от полза. Бивш член на Мосад, приятел на Андреас. Не можем да го изоставим, трябва да направим нещо.

— Ти нищо не разбираш.

Крехкото тяло на кръстника му се тресеше от гняв и ръката, стиснала пистолета, подскачаше върху бедрото му. Тихо пиукане привлече очите и на двамата към бюрото, където на конзолата проблясваше червена светлина. Фотис скочи и се затътри към нея.

— Може би свещеникът е решил да разбере какво става? Не. Не е отпред, а зад къщата…

Той се завъртя и насочи пистолета към главата на Матю. Излъчваше такава заплаха, че Матю вдигна ръце и отстъпи две крачки.

— Кръстник!

— Кого си довел? Кажи ми истината.

— Никого, освен свещеника.

— Не, ти си ги довел. Може би не си знаел, но те са те последвали.

Съвзел се донякъде, Матю последва стареца вън от стаята с треперещи крака. Фотис се обърна веднъж и сложи пръст на устните си, после пое по коридора, но не натам, откъдето бяха дошли, а в обратна посока, която ги отведе до друг, по-къс коридор. На върха на тясното стръмно стълбище той даде на Матю знак да го изчака, после тръгна надолу. След секунди изчезна зад завоя, а Матю стоеше тих и безпомощен, загледан в мястото, където се беше скрил кръстникът му. Какво щеше да стане сега? Кой беше долу? Трябваше ли да провери какво прави Йоанис? Нерешителността го задържаше на място и след около минута чу отдолу слаб шум. Фотис се появи. Изкачи стълбите с известни усилия, но здраво стисна рамото на Матю и приближи устни до ухото му.

— Чувам го, но не го виждам. Сега има и друг на предната врата. Ще се отбраняваме на втория етаж. Можеш ли да си служиш с това?

Фотис му подаде с дръжката напред голям пистолет. Матю кимна колебливо. Кръстникът му зареди патрон в дулото колкото се можеше по-тихо, после сложи пистолета в ръката му.

— Натискай силно спусъка. Стой тук и застреляй всеки, който се качи по тези стълби.

Той притисна Матю до стената, после извади валтера изпод жилетката си и тръгна към предната част на къщата. Страхът от предстоящия сблъсък се бореше с гнева, че събитията не се бяха развили както бе възнамерявал, но Матю не сваляше поглед от стълбите. Не искаше да се разсейва с мисли, но те неканени нахлуваха в ума му. Ако долу бяха Дел Карос и приятелят му, трябваше да действа без колебание, както го беше и инструктирал Фотис. Но ако беше някой друг? ФБР, Бени или дори Йоанис? Ако изчакаше, докато разпознае човека, щеше ли да има шанс да реагира? Би ли могъл да застреля някой непознат?

Или това беше някаква игра, която Фотис отново си играеше с него? Той отстъпи до завоя на коридора, за да се увери, че старият негодник не бяга по предното стълбище с иконата. Слаб шум отдолу го накара бързо да се върне на мястото си. Но всичките му мисли изчезнаха, когато от предната част на къщата се чу стрелба.

Ян не беше харесал никак плана, но възможностите им бяха ограничени. Бяха упоили Спиридис, но той им каза малко, очевидно не знаеше къде да открият Драгумис. Момчето беше най-добрият им шанс. Най-сигурно щеше да е да го хванат, но Мюлер прецени по тона му, че не знае къде точно се намира кръстникът му. Ако го оставеха, може би щеше да го намери. Ако Ян се опиташе да залови едновременно и момчето, и свещеника, нещо можеше да се обърка; Спиър можеше да загине, а и не си струваше двама души да се занимават с трима заложници. И един им стигаше. Най-добрият план беше Ван Меер да проследи момчето.

Холандецът беше раздразнен, най-близкото до гняв състояние, в което изпадаше. Наблюдаваше апартамента на Спиър от дни наред и се учуди, че момчето бе толкова глупаво да се върне. Нека го заловя, убеждаваше той Мюлер, той е вътре. Но накрая се беше примирил и всичко се беше оказало точно толкова трудно, колкото беше предвидил. Мюлер го следеше с колата под наем, а Ян пеша, но когато разбраха, че Спиър ще вземе назаем кола от приятел, се смениха. Ян седна зад волана и успя да не го изгуби, докато излязоха от града, после по Бронкс Ривър Паркуей и лъкатушещите, малки пътища на северен Уестчестър. Ян си разбираше от работата, а момчето не беше опитно, но на такова дълго разстояние имаше вероятност да е забелязало, че го преследват. А това означаваше, че може да попаднат на засада.