Нийл Олсън - Иконата

— Изгубил си си шапката.

— Да — прошепна Мюлер, прикривайки шока си, че го бяха изненадали така лесно. — Май че е така. Какъв беше този изстрел?

— Неточен. Мина на половин метър от мен, но горе има някой.

— Отпред също.

Ян кимна.

— В неизгодно положение сме. Двама на двама, а те са по-високо. Най-разумно би било да се оттеглим.

— В никакъв случай. Друг път няма да имаме такава възможност.

Ян кимна отново, бе очаквал този отговор. Очите му гледаха през рамото на германеца към кухненската врата и докато разговаряха, ушите му се напрягаха за всеки необичаен шум. Имаше мигове, когато Ван Меер приличаше на робот, на изкуствен мозък, но сега Мюлер усещаше, че ловецът у него се е събудил. И той нямаше да си тръгне.

— Очаквам голяма премия — каза Ян.

— Готово. Предните стълби са дълги и прави. Оттам няма да стане.

— Отзад има завой. Може би на четири метра от площадката до стрелеца.

— Значи ще минем оттам.

— Чакай тук.

Мюлер не обичаше подчинените му да му заповядват, но с този свикваше, затова остана да наблюдава входа към стълбището, докато Ян влезе в кухнята. Върна се малко по-късно с куп кърпи, вързани заедно, които силно миришеха на нещо. Вероятно на почистващ препарат. В другата си ръка държеше мокра хавлия.

Приближиха се внимателно до стълбището и тръгнаха заедно по тесните стълби. Ян извади сребърна запалка от джоба си и подпали кърпите, кимайки на Мюлер. Старецът се плъзна по външната стена, съзирайки огромната дупка в мазилката на една ръка от себе си. Преди да завие зад ъгъла, той протегна ръка и стреля три пъти, вдигайки оглушителен шум, после се върна обратно. Ян стъпи на негово място и хвърли пламтящите кърпи на стъпалата.

Въздухът се изпълни с остър, неприятен дим. Щяха ли да запалят цялата къща, чудеше се Мюлер, който още трепереше. От страх или от радостно очакване? Кога беше станал толкова страхлив, толкова крехък? Ян го погледна с характерното си снизходително изражение. Отгоре долетя тропот, някой тъпчеше пламтящите кърпи. Приведен, Ян се подаде зад ъгъла, стреля два пъти и отново се прикри. На стълбището се чу тъп метален звук. Холандецът още веднъж надникна и изчезна зад ъгъла. Мюлер си пое дълбоко дъх и го последва, като пътьом грабна мократа кърпа.

На две стъпала преди площадката лежеше черен деветмилиметров пистолет, а на стената имаше кърваво петно. Ян стоеше в задимения коридор и се оглеждаше вляво и вдясно. Мюлер хвърли мократа хавлия върху горящите кърпи и стъпи върху нея няколко пъти. Подът беше обгорял, но нищо не се бе подпалило. Навсякъде имаше дупки от куршуми.

— Улучил си го — прошепна Мюлер.

— В ръката — поясни Ян. — Спиър беше. Сигурно е наблизо.

— Но няма оръжие.

Без оръжие, ранен и вероятно ужасен. В ума си германецът задраска момчето като противник. Сега оставаше само Драгумис и предимството отново беше на тяхна страна. Иконата беше тук някъде на втория етаж, иначе гъркът не би изоставил първия без бой. Коридорът, в който се намираха, водеше до друг след около четири метра, където завоят надясно щеше да ги отведе в предната част на кухнята.

Ван Меер хвърли поглед зад ъгъла.

— Е? — попита Мюлер.

— Нищо. Има много врати.

— Виждаш ли площадката на предното стълбище.

— Да.

— Добре. Гъркът не може да я пази, защото ще го застрелям оттук. Мини отзад и се качи отпред, за да настъпим от двете страни.

— Спиър е някъде наблизо.

— Той не е страшен. Важен е Драгумис.

Холандецът не изглеждаше убеден, но кимна, плъзна се по късия коридор и безшумно изчезна по задните стълби. Мюлер стигна до ъгъла и погледна, но видя само това, което Ян му беше описал. Всичко беше наред. Всеки миг щяха да приключат. Околните къщи бяха твърде далеч, за да чуе някой изстрел, а Драгумис никога не би повикал полиция. Беше им в ръцете, стига да не направеха някаква глупава грешка. Като да не броят патроните. Колко беше изстрелял той? Само три, беше сигурен. Потърси в палтото си резервния пълнител, но вместо него извади малък кожен несесер. Спринцовката и наркотикът. Беше забравил да бие още една доза на Спиридис, преди да слезе. Едва ли имаше значение. Той беше в безсъзнание, а и вързан. Но подобни грешки показваха, че е невнимателен. Трябваше да се съсредоточи. Ако искаше да оцелее след днешния ден, трябваше да полага повече усилия. Никакви грешки повече. „Бъди като Ян — каза той на треперещите си ръце, — бъди като машина, докато свършим работата.“

Сребристият нисан на Бени слезе от рампата с ужасна скорост, спря само колкото да се качи Ана и след по-малко от минута отново се носеше по шосето. Първото, което Ана направи, беше да се обади на Бени. Съобщението на Матю не й обясняваше почти нищо; само я уведомяваше какво е намислил, в случай че нещо стане. Но той вече й беше разказвал как с бившата си приятелка, която била отраснала в околността, са търсили къщата на кръстника му. Робин беше разковничето. Бени отиде направо в апартамента на Матю и го претърси за тефтерче с телефони. Откри го бързо. Обикновено мъжете не записваха много неща, но Бени беше открил името Робин Спраг с телефонен номер, а Ана го беше убедила, че е по-добре тя да се обади.