Нийл Олсън - Иконата

Беше рано и тя успя да намери жената, преди да е излязла от работа. Последваха очакваната съпротива и раздразнение, затова се наложи да разкаже много лични неща за Матю — трябваше да докаже, че са близки. После обясни на Робин, че той е в опасност — нещо, свързано с кръстника му. Робин познаваше Фотис и не й беше трудно да го повярва. През изминалите месец-два беше позабравила подробностите, но доколкото можа, описа пътя към къщата. Ана не искаше да каже на Бени какво е научила, а настоя да я вземе. Той вече беше подкарал на север и упорството й го вбеси. „Излагаш Матю на риск“, беше й казал, но щяха да се забавят само с няколко минути, а и проблемът беше твърде сериозен, за да очаква, че тя ще отстъпи. Тя успокои родителите на Матю като им каза, че отива да го види, което беше вярно или поне за това се молеше. После се спусна бързо пеша към пресечката на Фенилор Роуд и Бронкс Ривър Паркуей.

— Както виждаш, не беше толкова трудно — каза Ана, когато Бени даде газ.

— Трудното тепърва предстои. Сложи си колана, ще карам бързо.

— Наистина ли смяташ, че са го проследили?

— Аз бих постъпил така. А сега ми кажи къде отиваме.

Отминаха язовир „Кенсико“ и завиха по лъкатушещи второстепенни пътища. Друг ден пътуването би било приятно, местността бе изпълнена с езера, гори и прекрасни гледки, но Ана беше напрегната, сверяваше всеки ориентир с оскъдните инструкции на Робин, опитвайки се да забрави колко много зависи в момента от правилните й решения. Не след дълго минаха през гориста долчинка, после се изкачиха по възвишение до тухлената стена и входа, ограден от каменни стълбове. Ана едва различи плочестия покрив през дърветата.

— Това е къщата.

— Сигурна ли си?

— Доколкото мога, Бени. Не разполагахме с много информация.

Бени заобиколи и се върна при гористата долчинка, където смачканите бурени показваха, че скоро е спирала кола.

— Стой тук — нареди той на Ана, накара я да седне на мястото на шофьора и да се снижи. — Оглеждай пътя и гората и ако някой ти се стори подозрителен, веднага изчезвай оттук. Не спирай, за да говориш. Не слизай от колата за нищо на света. — Потупа я по рамото. — Правилно постъпи, като ми се обади. — После изчезна между дърветата.

Тя изчака пет минути, после го последва. Беше уплашена, но още повече се боеше от мисълта да седи в колата и да се чуди какво става в къщата. Освен това беше ядосана; този гняв се трупаше в нея от дни наред. Подигравателно ухиленото лице на Дел Карос не излизаше от ума й, преследваше я.

Дърветата не се бяха разлистили напълно, но гората приличаше на зелен лабиринт, а тънките стъбла бяха струпани толкова нагъсто, че тя не можеше да вижда много пред себе си. На около тридесет метра мина внимателно през дупката в старата телена ограда. Малко дере извеждаше зад борова горичка, на около стотина метра зад която се виждаше къщата.

Ана силно трепна, когато няколко изстрела прозвучаха оттам. Толкова за надеждата, че всички можеха да се разберат. Но кой по кого стреляше?

Тя се промъкна през боровете до предната част на къщата. На алеята имаше две коли, предната врата на едната беше полуотворена. Тръгна по-бързо, описвайки голяма дъга, която щеше да й помогне да използва колите като прикритие. Докато ги разглеждаше, видя някаква фигура на задната седалка на черния „Маркиз“. Старец в шлифер, завит с одеяло, и с нахлупена шапка. Главата му беше отпусната на седалката. Беше ли мъртъв? Тя натисна сребристата дръжка и вратата се отвори. Пропълзя на седалката до него. Ана беше виждала Андреас само веднъж, но го позна веднага щом свали шапката. Прав нос и хлътнали очи. Преди два дни й се беше сторил прекалено млад, за да бъде дядо на Матю, но сега изглеждаше ужасно стар. Тъмните му очи бавно се отвориха и се опитаха да се фокусират върху нея, после отново се затвориха. Беше болен, ранен или упоен. Тя дръпна одеялото и видя, че ръцете му са вързани. Пръстите му бяха побелели от липсата на кръвообращение. Не намери никакви рани.

Трябваше да влезе вътре и да намери Матю, но не искаше да остави Андреас сам. На пода имаше бутилка минерална вода и Ана изля няколко капки върху сухите устни на Андреас. Той ги облиза и се изкашля.

— Господин Спиридис, опитайте да се събудите.

Тя сипа вода в шепите си и наплиска страните му. Старецът измърмори някакво оплакване. Разтърси го леко, после по-енергично. Когато го потупа по бузите с още вода, ръцете му се вдигнаха от скута, свиха се в юмрук и той едва не я удари под брадичката.