Нийл Олсън - Иконата

Току до вратата двама старци се биеха на килима. Онзи със сивия костюм отгоре сигурно беше Мюлер. Той яростно удряше Фотис по главата, но нямаше достатъчно сила, за да му причини сериозни травми. Валтерът се подаваше изпод леглото. Пистолетът на Мюлер не се виждаше. Матю предположи, че са се срещнали на вратата и са започнали ръкопашен бой, преди някой да успее да стреля. По-скоро усети, отколкото видя, че в стаята има и някой друг, но засега реши да го пренебрегне.

Като се поизправи, Матю се опита да издърпа Мюлер само с лявата си ръка, но главата му се замая и отново се отпусна на колене. Старците не му обръщаха внимание. Фотис ухапа ръката на Мюлер и германецът зави от болка. После с всички сили удари гърка по слепоочието и той се отпусна на пода. Германецът се освободи от него и се просна по корем, когато Матю го удари в брадата. Под тавана се беше събрал дим и светлината в стаята определено беше намаляла. Дишаше се трудно.

Погледът на Матю се отправи към камината и отново видя третата фигура, обвита в сенки. Обгорелият мъж стоеше до иконата. Бяха двама — той и съсипаната Мария, обгърнати от странно сияние. Същите очи, същите роби, сякаш бяха комплект. Мъжът очевидно беше Йоан Кръстител, третият член на триумвирата, отдясно. Мария бе застанала отляво, а Христос — обектът на тяхното благоговение, стоеше невидим между тях. Разбира се, това не беше реално. Илюзия от дим и светлина, бълнуване на объркан мозък и разстроен дух. Когато се опиташе да се фокусира върху фигурата, тя сякаш ставаше прозрачна. Само когато жадният поглед на Матю се спираше на иконата, образът на мъжа отново ставаше ясен — с големи очи, мрачен, очакващ. Беше време за избор. Мнозина бяха минали през него. Сега тримата мъже в стаята бяха изправени пред същото.

Мюлер стоеше на колене близо до долния край на леглото. Беше извадил пистолета си и търсеше нещо в сакото си, вероятно куршуми, давейки се от кашлица. Фотис се тресеше, опитвайки се да се изправи. Матю наблюдаваше и двамата, виждаше всичко. Въздухът беше задушлив, трябваше веднага да направи нещо. Иконата го призова. Той се изправи и замаяно си представи как пресича стаята, отблъсква Мюлер, грабва Света Богородица и се отправя към вратата. Щеше да е лесно, но краката му не помръдваха. Обгорелият мъж го гледаше. В очите му нямаше обвинение, нито помощ. Матю си спомни думите на Йоанис. Силата на иконата е толкова голяма, че пречупва волята ти. Защо беше дошъл в тази къща? Спомни си. За да спаси един живот. Не заради иконата, а заради човешки живот.

Кърпата беше паднала някъде по пътя и от дясната му длан обилно течеше кръв. Без да й обръща внимание, Матю се приведе към прашния килим, за да напълни дробовете си с чист въздух, после вдигна борещия се Фотис на рамо.

— Какво правиш? — беснееше Змията.

С крака, тръпнещи от усилието, Матю се изправи и главата му веднага бе обвита в облак дим. Слабите юмруци го удряха по гърба, старческите крака ритаха във въздуха.

— Не, не мен, момче. Богородица. Света Богородица.

Матю излезе от стаята, без да се обръща назад. Огънят беше стигнал до задното стълбище на втория етаж и почти нищо не се виждаше. Откри парапета и по него стигна до площадката на предното стълбище. Който и каквото да го очакваше долу, нямаше да е по-лошо от онова, което ставаше горе. Фотис беше побеснял.

— Глупак! Върни се и вземи иконата. Какво си мислиш, че правиш?

„Избирам живите“, помисли си Матю, докато тръгваше надолу.

Андреас пътуваше надалеч във времето и пространството, когато момичето го събуди. Някои места не му бяха познати, други си спомняше добре. Криптата под църквата, малкият Михалис, който го гледа с възрастни очи. Хубавата Гликерия му се усмихва, докато се разминават по селската улица. Млади момчета, месещи слама и кал с крака, за да направят тухлите, с които да възстановят изгорелите си домове. Терасата на стария му апартамент, Мария, млада и чернокоса, Алекос, който си играе с войници в краката им, сладкото лепкаво ухание на летния здрач в Атина. Върна се отново в параклиса на хълма с Коста и Йоанис и този път забеляза нещо ново, което трябваше да каже на Матю. Отиде в добре пазената къща на Мюлер призори и наблюдаваше лицето му, когато му обеща, че няма да има екзекуции. Седеше между старите, изкривени ябълкови дървета сутринта и хапваше хляб, изтощен от свършеното през нощта, когато чу залпа от двадесет пушки. Хлябът падна от ръцете му, осъзна, че е бил измамен. Преживя всичко отново, макар и не толкова силно, почувства как ужасът се превръща в гняв, гневът в тъга, тъгата в решимост. Видя набързо изкопания гроб и дървения кръст в Аржентина, края на пътуването.