Нийл Олсън - Иконата

— Ще те накажа за Михалис — каза той, стискайки за последен път рамото на стария си приятел, докато се изправяше на крака, — като те оставя да живееш.

Андреас се отправи към младите; не му се искаше да нарушава уединението им, но имаше нужда да поговори с тях. В далечината вече се чуваше вой на сирени. Внезапно се сети за един фрагмент от съня си или от спомените си. Нещо, за което не беше мислил повече от петдесет години. Видя иконата близо до Коста, процепът между двете дъски, отворен с някакъв инструмент. А след като беше застрелял младежа, бе видял малките парченца върху масата, тънки като хартия ивици бежово платно. Сетил се беше, че Коста беше погълнал едно от тях с виното си. Последното причастие. Трябваше да каже някой ден на Матю. А може би не трябваше.

Чу се нов взрив и част от покрива се срути, запращайки облаци червени искри във въздуха. Андреас внимателно наблюдаваше къщата. Никой не би могъл да оцелее там и все пак щеше да търси в пепелта, докато не намери костите на Мюлер. От иконата щеше да е останала само пепел. Нямаше да има доказателства за унищожението й. Ще трябва да вярват на логиката. Да го приемат на вяра.

Църквата в Катарини беше построена върху руините на изгорялата си предшественица и ако се вгледаше внимателно, Матю можеше да различи местата, където старите камъни се свързваха с новите. Беше идвал и преди в това село и тази църква, но отдавна. Спомените на дядо му, историята с изчезването на Света Богородица оживяваха в паметта му. Според свещеника, новата постройка досущ приличала на оригинала и Матю се опита да си представи, че миналото все още присъства на това място, където се среща с бъдещето. Беше ли това прозорецът, през който капитан Елиас беше гледал, търсейки брат си? Това ли беше същият каменен под, който е прежулвал коленете на набожната му прабаба, докато се молела, на нейната майка и на поколения назад? На това място зад олтара ли е била скрита три години Света Богородица? А после похитена, спасена от един пожар, само за да бъде унищожена от друг. Дали такава е била съдбата й? Матю не вярваше особено в съдбата, но в момента се въздържаше да съди по тези въпроси.

Църквата беше голяма за селото, но по-малка, отколкото във въображението му, и пълна с обичайния асортимент от съвременни подобрения, които да попречат на опита му да призове историята. Свещеникът натисна едно копче зад него и ярките канделабри, характерни вече за всички гръцки църкви, прогониха всяка сянка от призраци. Образите върху иконостаса — Йоан, буен и строен; Мария — нежна и тъжна; Христос — облечен в бяла роба с митра на епископ — бяха майсторски изобразени, но в тях липсваше каквато и да било мистерия. Корабът беше пълен с пейки, а някога е имало само няколко за старците. Останалите членове на паството стояли понякога часове наред, олюлявайки се полузаспали, опиянени от тамяна и припяването на свещениците. На камбанарията имаше голям часовник, дарен от американски бизнесмен — миналото на селото бе изчезнало, може би се криеше из хълмовете и в пещерите, или долу в криптата.

Свещеникът направи знак и Матю го последва покрай олтара към тесния коридор, който водеше до неговите стаи. В стената имаше една почти незабележима врата.

— Искате ли да слезете? — попита отец Исидорос.

Матю сложи длан върху дървената врата.

— Да, искам.

Обърна се и погледна баща си до олтара. Косата на Алекос беше пораснала сива и това изненадваше Матю всеки път, когато я погледнеше. Но баща му беше по-добре, вървеше изправено и уверено, както преди да се разболее. Опитваше се да прояви интерес към църквата заради Матю, но непрекъснато поглеждаше часовника си сякаш имаше среща с някой друг.

— Татко, ще слезем в криптата. Идваш ли?

Алекос поклати глава.

— Не. Преди години съм слизал, това ми стига. Позабавлявай се. Аз ще потърся майка ти.

— Не може да се изгуби в такова малко село.

— Не я подценявай.

Свещеникът дръпна резето, запали електрическия фенер, който висеше на един пирон вътре, и тръгна надолу по тесните стълби. Студено течение лъхна лицето на Матю, миришеше на земя, както в градината. Пое си дълбоко дъх и тръгна надолу.

Бяха погребали Фотис в гробище край Янина. Старецът беше подготвил всичко преди години, затова изпълнителят на завещанието му Матю Спиър нямаше много работа. Беше си мислил, че само той, майка му и свещеникът ще бъдат на погребението, но Алекос се съгласи да ги придружи в последния момент, а Андреас дойде от Атина. Но не поиска да дойде в селото. Не се беше връщал в Катарини от десетилетия и не искаше да го вижда вече. Сега беше атинянин и там щеше да си умре.