Нийл Олсън - Иконата

Фотис погледна през кухненския прозорец към тясната гориста долчинка на изток. Преди седмици беше решил, че оттам някой най-лесно би могъл да се приближи незабелязано до къщата, и беше решил да сложи сензори за движение от тази страна, но така и не го беше направил. Листата не бяха още достатъчно гъсти, за да бъдат добро прикритие, но очите му вече не бяха толкова добри и от това разстояние би могъл да пропусне човешка фигура. Но колкото и да е предпазлив, натрапникът можеше да стигне до къщата незабелязано, но не можеше да влезе в нея, без да го чуят.

Между кухнята и задните стълби се намираше килерът, превърнат в охранително помещение. Алармата на къщата се контролираше оттук и бе настроена да издава ужасния шум, типичен за тези устройства, или само дълги пиукания, комбинирани с примигващи светлини, които показваха мястото на проникването на екрана в тази стая или в голямата спалня. Когато беше в къщата, Фотис използваше втория вид сигнали. Защо да безпокои съседите? По-добре да изненада неканените гости. Имаше и осем видеомонитора за камерите, разположени из къщата и около нея. Не бяха много, но без човек, който постоянно да ги наблюдава, и без това нямаше голяма полза от тях. Не бе очаквал, че ще изгуби всички. Пилотът, капитан Херакъл, не можеше да бъде нает за такава низша работа. Младият шофьор на пежото ставаше за нея, но не можеше да му се има доверие, затова сега почиваше в Адриатическо море. Това му беше струвало утрояване на плащането за Херакъл. Имаше прекалено много усложнения.

Точно преди да излезе от стаята, видя някакво раздвижване на монитора, показващ портата. Тъмна кола мина между големите каменни колони и бавно продължи по алеята. Фотис гледаше невъзмутимо как колата изчезна от първия екран, за да се появи след няколко мига на монитора, показващ външната врата на къщата. Приличаше на същата кола, която бе видял Матю да кара на два пъти. Кой друг от онези, които го търсеха, щеше да бъде толкова доверчив, че да дойде по входната алея? Освен ако не беше клопка. С напълно ясен ум Фотис внимателно провери всички монитори, отключи ниско шкафче и извади от него торбичка. В нея имаше малък черен пистолет — стар валтер, подарък от приятел от МИ6. Все още работеше и беше достатъчно малък и лек за треперещата му ръка. Зареди нов пълнител и сложи друг в джоба на жилетката си. Не мислеше колко безсмислена би била престрелката. Едва ли щеше да победи, а дори да успееше, трябваше да се разправя с властите. Но той беше късметлия, а с оцеляването идваха и възможностите. Щеше да се бори за живота си.

На екраните не се виждаше друго раздвижване. Нито в гората, нито на малкото възвишение зад къщата. Колата остана около минута на алеята, преди вратата на шофьора да се отвори и Матю да излезе. По дяволите, защо беше дошъл? И кой беше с него в колата? Със сигурност не беше Андреас, той никога не би му позволил да се появи толкова явно. Кръщелникът му се насочи към предната врата и Фотис потисна надигащата се паника. Защо Матю? Но пък и кой друг? Не искаше да навреди на момчето, но кой знае каква игра се разиграваше навън? Можеше просто да не отваря вратата. Щеше ли младежът да се опита да влезе насила? Би ли могъл Фотис да го пусне да си отиде, след като го беше намерил? Той изключи алармата на входната врата и неизмислил план, тръгна да посрещне кръщелника си.

Усмивката на лицето на кръстника му беше изненада, но Матю осъзна, че е неуместна. Да реагира различно от очакваното, беше типично за Змията. Усмивката не прикриваше следите от умора и загриженост около устата и очите, нито изтощителната тревога, която сякаш тежеше на плещите му. Очевидно болестта или проблемите, свързани с кражбата на иконата, го убиваха.

— Отлично, момчето ми. Трябва да ми кажеш как ме откри, но първо заповядай.

Какво друго да прави? Свещеникът не можеше да го защити на практика, просто създаваше илюзията за сигурност, но тъкмо затова беше нужно да се отдалечи от него. Матю знаеше, че Йоанис няма намерение да подкара колата или да се обади на някого, ако нещата тръгнат зле, но Фотис нямаше представа за това. Едва когато влезе вътре, видя пистолета в ръката на кръстника си, но в това нямаше нищо странно. Преследваха го, а и Матю беше видял достатъчно пистолети през изминалата седмица, за да се стресне.

— Кой е в колата?

— Приятел. Свещеник е.

— Знае ли какво става?

— Донякъде.

— Няма ли да влезе?

— Не.

Старецът изглеждаше задоволен от отговора. Затвори и заключи вратата, отиде до стълбището, спря за миг, после тръгна нагоре. Нерешителността му и липсата на любезни обноски бяха толкова нетипични, че Матю се притесни, но от друга страна изпита задоволство, че ще надзърне зад маската на Фотис. Не можеше да направи нищо друго, освен да го последва, но преди това тихичко отключи вратата. Къщата приличаше на много други в района — комбинация от камък и дърво, покрив, покрит с плочи, и по-просторни помещения, отколкото личеше отвън. Стените бяха боядисани в кремаво, виждаха се рафтове с книги, импресионистични пейзажи и икони, които принадлежаха на Фотис. Беше ужасно горещо и Матю съблече якето си, докато се качваше по стълбите.