Нийл Олсън - Иконата

Благоговейният тон се бе завърнал. Свещеникът имаше две лица — светски човек и фанатичен вярващ — и те започваха да се редуват със заплашителна бързина. Внезапно Матю се зачуди дали Йоанис не е малко луд.

— Какво ви казаха гласовете?

— Много неща. Трябва да бъдат разтълкувани.

— Но вие сте стигнали до някакъв отговор.

— Той не е абсолютен. Пък и не бихте искали да го чуете.

— Кажете ми, отче. — Но още докато говореше, Матю осъзна, че вече знае какво ще му каже свещеникът.

— В сърцето си вярвам, че тази битка ще продължи, че убийствата ще продължат, докато иконата съществува, за да изкушава слабите. А повечето от нас са слаби същества. Тази икона е била създадена за друго време. Не може да съществува в нашето. Прекалено е силна за безбожното ни съвремие. Трябва да бъде върната на силата, която я е вдъхновила.

— С други думи, да бъде унищожена?

— Да.

И двамата замълчаха, докато идеята се оформяше между тях — мост или бариера. Матю искаше да запази разумното си отношение, да подходи към предложението на свещеника обективно, но беше невъзможно. Идеята беше чудовищна, богохулна.

— Мисля — започна той бавно, — че забравяте добрите неща, свързани с иконата, и отдавате прекалено много внимание на неколцина алчни старци. Не вярвате ли на чудодейните излекувания, за които се съобщава през годините? И дори ако се окаже, че това е само внушение, не би ли трябвало да уважаваме предмета, който може да предизвика подобно нещо?

— Несъмнено е имало излекувания. Когато бях малък, съм виждал жени да се отървават от артрита си, а един мъж прогледна, когато докосна иконата. Това бяха главно бедни и вярващи души, които винаги са били любимци на Христос, но техният контакт с иконата беше кратък. Сравнете го с малцината, които са я притежавали по-дълго време. Али паша, Мюлер, Кеслер. Алчни души, които може да са живели дълго, но не са били щастливи. Амбицията и болестите са ги мъчили, видели са как любимите им хора умират. Погледнете и онези, които са се опитали да я притежават и също са пострадали. Баща ми и брат ми са двама от тях. Вижте живота на колко много хора е използвала и променила към по-лошо. И вашият кръстник. Вижте какво прави тя с вас.

— Не ме слагайте в тази група, отче. Искам да забравя за нея.

— И добре се справяте, макар да се чудя дали бихте успели напълно. Мюлер и Драгумис са били години наред далеч от нея, но са си останали обсебени от иконата. Трябва ми някой като вас, който е изпитал силата й, за да ми стане съюзник, да ме разбере. Тази икона носи смърт.

— Как може да бъде така, щом е пропита с кръвта на Христос?

— Къде е противоречието? — попита свещеникът. — Христос е бил заобиколен от смърт. Тя е преследвала всичките му последователи, освен страхливите, и милиони са загинали в негово име оттогава. Христос обещава спасение на душата, а не дълъг живот на земята.

Матю се опита да измисли някакъв отговор, но умът му пламтеше от страх и тревога, а и не можеше да намери никакво логично възражение. Свещеникът разсъждаваше погрешно. Не само погрешно, но и опасно опростенчески — несъмнено продукт на собствените му ужасни преживявания. Беше разбираемо, но трябваше да намери начин да го накара да се опомни, преди да е направил нещо прибързано.

Телефонът иззвъня и двамата се стреснаха. Матю мислеше, че вече е късно, но часовникът показваше, че не е, макар навън да бе паднал мрак. Свещта беше догоряла. Знаеше, че трябва да остави телефона да си звъни, но някакво неудържимо чувство го накара да го вдигне.

— Да?

— Господин Спиър, радвам се, че най-после се прибрахте. — Гласът беше старчески и непознат и Матю веднага почувства, че е направил грешка, като е вдигнал. — Нямаме време, затова ще мина направо на въпроса. Дядо ви е при нас и вие трябва да ни кажете нещо за иконата. Разбирам, че може би не знаете къде се намира в момента, но настоявам да ми кажете всичко, което ви е известно. Разбрахте ли ме?

— Дядо ми… — Какво, по дяволите беше това? Явно заплаха, но от кого?

— Да, Андреас е при нас. Разбираме се чудесно, но подобни разбирателства рядко траят дълго.

— Кой се обажда? — Това беше глупаво. — Дайте да говоря с Андреас.

— Разбира се, но накратко.

— Матю. — Гласът на стареца звучеше сънливо. — Не прави нищо. Обясних на тези принцове, че не знаеш нищо, но те са упорити. Кажи…

— Е — каза отново първият глас, — това не беше много конструктивно, но поне се уверихте, че е при нас и е здрав. Господин Спиър, този разговор не може да продължи дълго. Кажете ми нещо.