Нийл Олсън - Иконата

Отецът обикаляше голямата зала със средновековна експозиция, докато Матю не дойде да го вземе. Свещеникът не попита нищо, докато младежът го водеше по оживените улици на Йорквил към апартамента си. Не се беше сетил за по-подходящо място, пък и там поне можеше да се заключи и да държи телефона подръка. Знаеше наизуст номерата на Андреас и Бени.

За негова изненада свещеникът прие една бира, която отпиваше бавно от водната чаша. Матю спусна щорите и запали къса дебела свещ, за да не се вижда светлина през прозореца, ако някой го наблюдава. В резултат атмосферата стана доста мрачна, което не му хареса особено.

— Значи сте убеден? — Отец Йоанис кимна към страниците, разпилени върху кухненската маса. — Сигурен сте, че става дума за същата икона?

— Не мога да кажа, че съм убеден, но е много възможно.

— Това нищо ли не означава за вас?

— Не променя естеството на иконата или онова, за което е била предназначена. Да лекува. Да носи вяра. Предполагам, че това обяснява защо хората са били готови да убиват за нея. Изключително стара е и съдържа артефакт, който е още по-стар и ценен.

— Парчето от покривалото.

— Да.

— Потопено в кръвта на Христос.

Кроткото благоговение в думите на свещеника, изречени на трепкащата светлина на свещта, първоначално охлади, а после раздразни Матю.

— Ако вярвате в това.

— Защо да не вярвам?

— Съществуват многобройни твърдения за подобни неща — парчета от истинския кръст, кости от пръстите на светци, короната от тръни, копието на Лонгин.

— Несъмнено много от тях са фалшиви. Но много е вероятно някои да са истински. Иконата притежава сила, вие сам сте я усетили. Тя идва отнякъде.

— От вярата — настоя Матю, — не е ли така? Иконата вдъхновява вярата, а силата й е дадена от Бога. Самата икона няма сила. Не повече от черепа на апостол Петър или палеца на Павел. Струва ми се, че вие, духовниците, много сте спорили за това преди хиляда години. Големият разкол. Унищожението на икони. Не съм им поддръжник, но иконоборците са имали основание и са довели до промяна. Proskypnesis, почитта, която можеш да окажеш на иконата, срещу latrei, истинската почит, която дължиш само на Бога. Така ли е?

Йоанис остави чашата с бира.

— Няма нужда от лекции. Разбирам гледната ви точка, но аргументите ви са неправилни. Разбира се, че иконата е само дърво и боя и сама по себе си не струва нищо. Но не можете да сравнявате това с кръвта на Спасителя. Нито дори с костите на някой светец. Когато говорим за същината на самия Христос, прекрачваме определени граници. Няма нищо по-скъпо и нищо по-ужасно.

— Грешката е моя. Но защо вярвате, че е истинската? Има поне две известни икони, които се свързват с робата на Мария. И двете са изгубени. Тази не прилича на някоя от тях, за които съм чел по-рано, нима това е трета такава икона, за която никой не е знаел?

— Знаели са. Прочетохте фрагмента от Теодор, който ви оставих. Просто познанието е било изгубено.

— Защо Теодор Слепи знае история, която никой друг не знае? Защо тази икона не се споменава другаде?

— По онова време е имало малко историци. Понякога се налага да се доверим на един-единствен източник.

— Защо тогава никога не съм попадал на този пасаж, след като съм изчел Теодор от кора до кора?

— Няма го в стандартните преводи. Открит е преди осем години в старо ръкописно копие някъде из Централна Европа. Във Виена, струва ми се. От човек на име Мюлер. Няколко години по-късно отишъл в Гърция да вземе иконата, но не успял. Свещеникът, с когото преговарял, заподозрял нещо нечисто в мотивите му и го споделил с останалите селяни, включително с един любопитен и крадлив иподякон. Момчето откраднало откъса от Мюлер и го дало на свещеника, който го предал на близкия манастир за съхранение. Синът на Мюлер, който станал нацистки офицер, също имал копие от тези страници или поне знаел съдържанието им. По-късно той също дошъл в Гърция. Мисля, че сте чували тази история.

Матю кимна. Свещеникът знаеше повече от него.

— И вие прочетохте този текст в манастира.

— Да.

— Добре, да предположим, че Теодор е писал истината, доколкото я е знаел. Че намереното парче от робата наистина е в иконата. Но трябва да повярваме и че онова, което Елена е донесла от Ерусалим, е било покривалото на Мария. Губят се някъде около триста години. У кого е било покривалото през цялото това време? Кой би могъл да докаже автентичността на находката? Кой, при положение че я е задържал толкова дълго, би я подарил на майката на един император езичник?