Нийл Олсън - Иконата

Андреас поклати глава неопределено. Нека Мюлер си мисли каквото иска, а онова, което си мислеше, можеше да бъде използвано. Струваше му се нереално, че наистина е изправен лице в лице с него.

— А ако ти не знаеш — продължи германецът, — може би внукът ти е наясно. Може би той и приятелката му имат тайни от теб. Как мислиш? Още ли нямаш какво да кажеш? Защо ми се струва, че вие тримата заедно бихте могли да разрешите загадката.

Сега внимавай, помисли си Андреас. Това беше тема, в която не искаше да се впуска. Не показвай нищо.

Ян прошепна нещо.

— Да — съгласи се Мюлер, — време е да тръгваме. Няма какво повече да правим тук. Ти ще дойдеш с нас, капитане. Ще ти дадем малко време, за да решиш как най-добре можеш да ни помогнеш.

Нямаше друг изход, освен да се подчини. Поне имаше предимството да знае къде са. Холандецът отново му помогна да се изправи, после застана зад него. Мюлер пръв тръгна към вратата.

— Внимавай с управителя — каза Андреас. — Крадец е.

Ян се разсмя.

— Трябва да поговорим, господин Спиър, Матю. Не можем да го отлагаме повече.

Ана категорично се беше противопоставила на отиването му в града. Дори родителите му, които не знаеха какво става, се опитаха да го спрат. Но работата му нямаше да чака вечно. Шефът на отдела Невинс беше проявил изключително разбиране към продължителното му отсъствие, но старшият юрисконсулт искаше да се срещнат по въпроса с иконата, а тази среща лесно можеше да доведе до отстраняване от работа или дори уволнение. Той обеща на Ана, че от влака ще отиде направо в музея, че няма да се набива очи и ще се върне при първа възможност. Но след като прочете страниците, които Карол му беше оставила в плик на бюрото, умът му не можеше да се съсредоточи върху работата. Странните погледи и любопитните въпроси на колегите му най-накрая го накараха да излезе от кабинета си и да се скрие в относителния покой на ислямската зала. Там, застанал пред яркосинята ниша михраб от Иран, го откри свещеникът.

— Отец Джон.

— Йоанис, моля. Казахте ми, че сте грък.

Светлината, отразена от хилядите тюркоазни плочки, му придаваше болнав вид. Този път не се усмихваше, лицето му издаваше огромно напрежение и смел опит да го овладее.

— Така е, казах ви — призна Матю. — Чудя се защо ли. Разбира се, че съм американец. Някой каза ли ви, че съм тук?

— Един от колегите ви. Не се безпокойте, хората споделят всичко със свещениците. Очевидно често идвате в тази зала. Разбирам защо, прекрасна е.

— И спокойна. Съжалявам, че помещенията с византийско изкуство още не са довършени. Междувременно прескачам граници и религии.

— Православното християнство и мюсюлманите имат много общо. Само глупак би го отрекъл. Прочетохте ли материала, който ви изпратих?

— Да.

— И?

— Вече не се занимавам с това. Твърде опасно е за аматьори. Убиват хора.

— Винаги са убивали хора и ще продължат да убиват.

— Може би, но не мога да направя нищо. Само рискувам да стана един от тях. Вие също, отче. Тези хора не се интересуват кой ще пострада. Свещеници са умирали и преди.

— Това не ме притеснява. Не искам да се излагате на опасност, а само да поговорим. Знаете ли къде е в момента кръстникът ви?

— Не.

Йоанис го гледа в продължение на няколко дълги секунди. Въпреки че бе казал истината, Матю се почувства неловко под погледа му.

— Никаква представа ли нямате?

— Вижте, какво мислите, че мога да направя? Смятате ли, че можете да опазите иконата? Да я върнете в Гърция, без да ви я откраднат? Смятате ли, че подкупната ви църква наистина може да я опази?

Спокойното лице не трепна при острите думи.

— Сигурен съм в отговорите на тези въпроси, но страховете ми са като вашите. Затова ми се струва, че трябва да се намери по-добро решение. Тук ли ще го обсъдим, или ще си намерим някое по-уединено местенце?

Матю се огледа невиждащо. Нещо в думите на свещеника му беше подействало и той знаеше, че трябва да поговорят. Но къде? Кое кафене щеше да бъде достатъчно тихо и уединено? Къде изобщо беше в безопасност?

— Трябва да свърша някои неща. После можем да поговорим.

Следващият половин час Матю довърши резюмето на договор за придобивка и прегледа нарастващата планина от доклади и телефонни съобщения, които трябваше да отложи за следващия ден. Картоненият макет на новите помещения с византийско изкуство се намираше на масата, точно до вратата на тесния му, задушен кабинет и докато минаваше покрай него, той се загледа. Най-голямото му постижение за времето, прекарано тук; работата вече течеше в стаите до и под голямото стълбище. А той не можеше изобщо да се съсредоточи върху това. Не можеше да се преструва. Когато си тръгна, Невинс го погледна навъсено. Сигурно щяха да го уволнят.