Нийл Олсън - Иконата

Когато гъркът тръгна по Двадесет и девета улица към Второ авеню, светлината вече гаснеше. Знаеше, че губи време, но искаше да бъде сигурен. Фактът, че бе по-уязвим от обичайното — без Бени и пистолета му — подхранваше подозренията му. Най-добре щеше да бъде да се върне в хотела си, но времето беше ценно и вече бе стигнал чак дотук. Не искаше да се отдава на необоснованите си страхове. Намери я, беше му наредил Алекос, изкарай я от живота на Матю. Зави по Двадесет и седма и се насочи отново към Трето авеню, повървя една пресечка на север и пресече Двадесет и осма към сивата сграда, покрай която бе минал преди това. Колата я нямаше. Андреас още не беше решил как да действа, когато от входа на въпросната сграда се появи мъж: нисък, с големи бакенбарди, яростно дърпащ от цигарата си. Когато хвърли фаса встрани и започна да подрежда пластмасовите кофи за боклук в една редица, Андреас го прие като знак и разбра, че е открил своя човек.

— Извинете, господине.

— Какво? — Неприятният тип моментално заподозря нещо.

— Търся един апартамент тук.

— Всички са заети.

— Разбирам, търся един от наетите. Става дума за разследване.

Мъжът се изправи, но това не го направи по-внушителен.

— Така ли? А кой сте вие, по дяволите?

Андреас осъзна, че един полицай би показал веднага значката си. Но мъжът изглеждаше податлив на манипулация, стига да откриеш нужния бутон.

— Третият етаж, апартаментът отзад. Наемателят е мой сънародник. — Андреас бръкна в джоба си за стария пропуск от тайните служби. Беше внушителен документ, голям колкото паспорт, със златни букви върху кожената корица и официален печат до снимката му отпреди десет години. Остави намусения управител да го разгледа няколко секунди, надявайки се, че не чете гръцки. — Фотис Драгумис. Нашето правителство го разследва.

— Какво ме интересува? Не сме в твоята страна. Тук трябва съдебна заповед.

— В момента я вадят, но в този град всичко става бавно. Налага се да действам бързо. Много е важно.

— За теб, но не и за мен. — Мъжът присви дебелите си устни и запали нова цигара. — Върни се, когато имаш заповед. — После изпусна облак дим към Андреас и поднови работата си.

— Ако изчакам, може да пропусна шанса си. Вие също.

— За какво?

— За печалба.

Думите му оказаха моментален ефект и управителят разсеяно започна да размества варелите.

— Каква печалба?

— Тук ли искате да го обсъдим?

Влязоха във фоайето, но набитият управител не отвори вътрешната врата. Андреас остро усещаше, че гърбът му ясно се вижда през голямото стъкло на външната врата, докато вадеше портфейла си. Извади пет двадесетдоларови банкноти, после се поколеба.

— Имате ли ключове?

Мъжът сви рамене.

— Да или не? — Гласът на Андреас стана остър.

— Не би трябвало, но има наематели, които непрестанно отсъстват. Ако се появи теч, човек трябва да може да влезе в апартамента.

— Разбирам. — Андреас му подаде парите.

Управителят дълго време гледа в плочките на пода. Старецът извади още пет двадесетачки.

— Но няма да вземаш нищо — настоя мъжът. — Само ще огледаш, нали?

— Точно така. — Ако намереше нещо, което си струва да бъде взето, щеше да му мисли по-нататък.

Апартаментът беше малък. Имаше само две стаи, като втората беше спалня с очукано бюро и тясно легло, което очевидно не се използваше. На всяка от стените в голямата стая имаше картини — пейзаж и три абстрактни платна. Голям тесен кашон беше подпрян на малкото канапе. Единият му край беше отворен и отвътре се подаваше изолираща опаковка. Струваше му още петдесет долара, за да убеди управителя да го изчака в коридора. Веднага отиде до кашона. В нея имаше синьо-зелено абстрактно платно, още увито. Той бръкна колкото можа и опипа зад платното, където рамката би позволила да се скрие по-малък плосък предмет. Нищо. Но голяма част от изолиращата опаковка беше извадена. Беше ли Змията прибрал иконата през последните дни? Дали беше решил, че допреди седмица тук тя ще е на безопасно място, сложена в кашон по средата на стаята? Знаейки, че на управителя не може да се има доверие? Не беше в стила на Фотис.

Андреас се завъртя в средата на стаята, оглеждайки стените, пода и тавана в светлината на залеза, която проникваше през тесните отдавна немити прозорци. Какво още. Влезе в малкия дрешник, където имаше само празни телени закачалки, и опипа стените и пода за скривалища. С мъка се отпусна на колене, за да погледне под канапето, размести възглавниците, отвори всички шкафове в малката кухничка, чувствайки се все по-глупаво. Управителят щеше да го изгони след няколко минути. Нещо липсваше тук, нещо не беше наред и ако имаше време, щеше да се сети какво е. Стол, ниска масичка, канапе, дрешник, картини.