Нийл Олсън - Иконата

Какво трябваше да направи? Можеше да опита да си уреди нова среща с Дел Карос, но това би било лудост, а и той навярно нямаше да се съгласи. Можеше да остави вещата да се развиват от само себе си и да се надява, че ще го заловят, че истината ще излезе наяве по друг начин. Беше ли готова да приеме истината? Нямаше ли да бъде по-добре, ако той просто изчезнеше отново и всичко си останеше в тайна?

— Какво правиш? — обади се Матю от леглото. Гласът му не беше толкова сънен, колкото бе очаквала.

— Просто се побърквам.

— Остави това на мен.

— Бях си побъркана дълго преди да те срещна, скъпи.

— Защо не се върнеш тук?

Защо, наистина? Но тя постоя още няколко мига, допуши цигарата, чудейки се какво ще стане между Матю и нея, дали онова, което изпитваха, щеше да оцелее в бушуващите емоции на настоящите събития. Щяха ли да се обичат още, когато вълнението отшумеше, когато се върнеха към еднообразното всекидневие? Когато иконата бъдеше забравена. Наистина ли искаше да знае? По-добре беше да се наслаждава на онова, което имаха в момента. Тя угаси цигарата на перваза, затвори прозореца и отиде при Матю.

Болницата в Куинс не беше толкова внушителна като онази в Манхатън. По-стара и мрачна, не толкова добре организирана. Андреас се качи на осмия етаж с асансьор, който заплашително вибрираше под краката му. Уморената сестра до него сякаш не забелязваше това.

Отново се чувстваше объркан. Новините от Морисън отекваха в ума му и подлагаха волята му на изпитание. Лесно беше да си каже, че нищо не се е променило, че това посещение беше просто последно усилие, необходимо действие, за да успокои съвестта и задоволи любопитството си. Лесно беше да си го каже, но трудно да го повярва. Важното беше да не замесва повече Бени и Матю. Това поне бе решил.

Сиво-зеленият коридор беше просмукан с обичайния мирис на болница. Застоял въздух, урина, почистващи препарати; припомняше му стотици посещения при хора, които вече не бяха между живите. Андреас лесно намери стаята. Беше чул, че през първите дни имало полицейска охрана, но откакто пациентът беше достатъчно добре, за да бъде разпитван, я бяха махнали. Бяха пазили информацията, а не живота му. Когато влезе, Николай го погледна. Лицето му беше отслабнало и бледо, тъмните очи — разширени от тревога. Андреас разбираше, че раненият още не знае какво точно е станало и че едва ли ще се зарадва на посещението му.

— Здравей, Ники — каза той на руски и седна на стол до леглото му.

Мъжът се размърда под чаршафите, но системата в лявата му ръка ограничаваше движенията му. Под синята болнична пижама се виждаше дебела превръзка. Някой беше сложил ваза с жълти лалета на масичката на колелца до него. Един параван го отделяше от леглото до прозореца, където друг пациент гледаше телевизия.

Николай кимна, но нищо не отговори.

— Сам съм. — Андреас мина на английски. — Исках да видя как си.

— Жив съм. — Гласът му беше малко по-силен от шепот.

— Да. Внукът ми има пръст в тази работа. — Николай го погледна в недоумение. — Матю. Същата сутрин отишъл у кръстника си, но вместо него намерил теб да кървиш на земята. Притискал кърпа към раната ти, докато не пристигнала линейката. Не ти ли казаха?

— Полицаите задаваха въпроси. Не ми казаха много.

— Никой ли не те е посетил? Никой от хората на Фотис?

— Само Филип, управителят на ресторанта.

— Той ли ти донесе цветя?

— Не — Николай се усмихна леко. — Приятелката ми.

— Чудесно. Радвам се, че не си сам.

— Сега е на работа. Скоро ще дойде пак.

— Няма да остана дълго.

Николай прочисти гърлото си и се размърда отново. Очевидно раната го болеше.

— Не знаех какво е направил Матю. Благодарен съм му.

— Сега има проблеми с полицията. Мислят, че има нещо общо с кражбата.

— Арестуван ли е?

— Не. Нямат доказателства. Но след като Фотис го няма, може да решат, че някой друг трябва да поеме вината.

— Не разбирам. Вече са арестували Антон и Каров. Приятелката ми ми каза. Защо им трябва някой друг?

— Стига, Ники, и двамата знаем, че това не е всичко. Полицията също го знае. Фотис е накарал Каров да открадне иконата. Всички са участвали — Антон, Каров, Драгумис. Всички, освен теб. Ти е трябвало да поемеш куршума.

Николай направи гримаса и стисна чаршафа с дясната си ръка.

— Всички ли? А защо не и вашият внук? Може би дори вие.

Андреас кимна дипломатично.

— Не те обвинявам, че ме подозираш. Много добре знаеш, че с Фотис сме на различни страни. Може да смяташ, че планът е бил мой. Но не би трябвало да подозираш Матю.