Нийл Олсън - Иконата

— Нищо не разбирам. Лежа тук и никой нищо не ми казва.

— Знаеш ли кой стреля по теб?

— Носеха маски, не ги познах.

— Браво! — Андреас се разсмя иронично. — Опитват се да се убият, а ти още пазиш тайната им. Така си обучаван, нали? Да пазиш тайна. Ти си добър войник, Ники. Когато умреш, всички ще го казват. Той беше добър войник, отличен инструмент. Пазеше тайна.

— Вървете по дяволите!

— Поне приятелката ти ще скърби за теб.

— Какво ви засяга това?

— Казах ти. Става дума за внука ми.

— Вашият внук през цялото време беше с Драгумис и непрекъснато говореха за онази икона. Може би полицаите са прави. Може би трябва да им го кажа.

Андреас се приведе и снижи глас.

— Фотис използва момчето. Както използва теб, както е използвал и мен. Така действа той и ти го знаеш. Отдавна мина времето, когато трябваше да го защищаваш, сега трябва да се погрижиш за себе си. Те всички те предадоха. Ти си сам, освен ако не решиш да ми се довериш, поне малко.

— За глупак ли ме мислите? Грижа се за себе си. Не искам да ги защитя, а да остана жив, това е всичко.

— Но мълчанието ти няма да те запази. Не си направил нищо лошо, а те се опитаха да те убият. Сега те са преследваните. Драгумис се крие. Каров е арестуван, а бизнесът му — прекратен.

— Някой ще го замести. Не знаете как стоят нещата в моя квартал. Ако свидетелствам срещу някого от тях, няма да ми простят.

— Чудя се дали си прав. Каров е сключил сделка, така че няма нужда да свидетелстваш. Едва ли някой ще те обвинява за Антон, след като те е предал. Но както и да е. Не те карам да свидетелстваш срещу никого.

— А какво искате?

— Много е просто. Искам да знам какво е правил Фотис, преди да го качиш на самолета онази сутрин. Всичко, което се сетиш. Както виждаш, въпросът не е опасен.

— Щом го казвам на вас, всичко може да бъде опасно.

— Твърде късно е да се защитиш от това. Ти го закара на летището, нали?

Николай внимателно го огледа:

— Да. Аз го карах навсякъде. Антон е ужасен шофьор.

— Рано сутринта.

— Много рано. Полетът му беше в седем и половина, а тръгнахме в четири. Казах това на полицията.

— Аз не съм полицията, Ники. Защо толкова рано? Пътят до „Кенеди“ е двадесет минути в този ранен час.

— Той обича да подранява.

— Имаше ли много багаж? Нещо обемисто?

— Не, само малка чанта и куфар.

Андреас млъкна и внимателно се взря в лицето на младежа. После продължи.

— Защо толкова рано?

— Казах ви.

— Преди това сте ходили на друго място. Спирали сте някъде преди летището.

Руснакът стана още по-неспокоен. Тъй като не можеше да лъже добре, Николай можеше да избира между това да скрие нещо или да каже истината, а това явно не му харесваше.

— Първо отидохме в града. В Манхатън.

— Защо?

— Имаше няколко срещи. Някои хора отсядат там, понякога се вижда с онези, които не искат да дойдат в Куинс. Отидохме при един от тях. Трябваше да му остави нещо.

— Какво?

— Някаква картина, която му беше продал. Голямо абстрактно платно. Помогнах му да го опакова предишната вечер. Остави я в апартамента на купувача.

— Колко беше голяма?

— Не знам. Достатъчно, за да ми прежули гърба, докато я качвах по стълбите. Може би метър и двадесет на метър и петдесет.

— Беше ли през цялото време с него в апартамента?

— Не, трябваше да се обади на някого или нещо подобно. Не помня. Върнах се в колата.

— Разбирам. И къде е този апартамент?

Както старецът очакваше, това беше въпросът, на който Николай се запъна. Не отказа направо да отговори, просто дълго време мълча, загледан във вратата. Андреас знаеше, че дойде ли сестрата или приятелката му, разговорът ще приключи.

— Ники, Матю иска да върне иконата в Гърция, на църквата. Това се опитваше да постигне. А аз искам само да му помогна. Той ти направи услуга. Останалите те оставиха да умреш, не им дължиш нищо. Няма да спечелиш от мълчанието си, но на нас можеш да помогнеш много. На църквата. Кое предпочиташ?

— Дяволите да ви вземат — прошепна раненият. — Говорите като Драгумис. Не вярвам на нито един от вас. Но заради Матю ще ви кажа. На Двадесет и осма улица, близо до Трето авеню. Първата сива сграда откъм северозападния ъгъл. Не помня номера. Третият етаж, отзад.

— Благодаря.

— Моля ви, сега си вървете, господин Спиридис. Не искам да бъдете тук, когато дойде приятелката ми.

— Разбира се. Каза ли на полицията за апартамента?

— Не.

— Чудя се защо.

— Не знам. Нещо ми подсказваше, че не бива да го правя.