Нийл Олсън - Иконата

— Благодарен съм ти, Ники, и ще оправдая доверието ти. Оздравявай, момчето ми.

— Изобщо не би трябвало да бъдем тук. Още вчера трябваше да напуснем страната.

Гласът на Ван Меер беше спокоен и ленив, сякаш нищо не го вълнуваше, но фактът, че бе повторил тази мисъл два пъти през последните двадесет и четири часа, подчертаваше неодобрението му. Дел Карос не се боеше, че Ян ще го изостави, но трябваше да направи опит да го успокои, да поласкае професионализма му. Ян се смяташе за човек, който прави всичко по учебник, но Дел Карос го познаваше добре. Холандецът се чувстваше като риба във вода в хаоса, още от бурната си младост в Амстердам. Професионалното лустро бе дошло по-късно и то бе съвсем тънко.

— Няма непосредствена опасност.

— Не можеш да си сигурен — настоя Ян, оглеждайки улицата през предното стъкло. — Не знаеш с какви ресурси разполагат. Трябва да мислиш и за полицията.

— Те ще търсят Дел Карос, но няма да ме намерят под това име.

— Беше неразумно да се срещаш с жената.

— Вече го обсъдихме.

Нямаше намерение да оставя Ван Меер да го поучава, но той също смяташе, че по отношение на жената се беше справил зле. Тя знаеше някои неща, но не и къде е иконата, а какво значение имаше останалото? Той продължаваше да греши с това семейство, защото гневът към мъртвия старец, който го беше ограбил, замъгляваше мисленето му. Беше направил същото с Ричард, бащата на момичето, когато бе пристигнал в Каракас вместо стария Кеслер. Банкерът имаше набито око и веднага беше разкрил измамата — знаеше, че иконата, която му предлагат, е фалшификат, че онази на стената на баща му е истинската. Дел Карос не беше възнамерявал да измами някого, искаше само да се докопа до стария Кеслер. Появата на сина му провали това, а условията, при които се проведе срещата, направиха невъзможно да го задържи като заложник.

Разочарован, Дел Карос постъпи по същия начин, както сега с дъщеря му. Предизвика банкера, обиди баща му, пусна няколко намека за иконата, но след като не успя да го ядоса или да получи информация от него, му каза неща, които не биваше да изрича. След срещата Дел Карос се паникьоса и поиска голяма услуга. Тогава му се беше сторило необходимо — банкерът знаеше твърде много — но сега вече не можеше да се заблуждава. В онзи момент временно бе изгубил надежда да се сдобие с иконата и действията му бяха предназначени само да наранят стария Кеслер. Беше акт на неподправена жестокост. Глупаво беше да погубваш живот по такава причина. Да повтори същата грешка с момичето две десетилетия по-късно, беше непростимо.

— Вече два пъти го обсъдихме — повтори той. — Тя поиска срещата. Допуснах, че може да знае нещо полезно.

— Спиър е разковничето — настоя Ян. — Той е близък с Драгумис.

— И къде е той?

— Да не очакваше да се кача на влака и да ги проследя? Жената ме познава, а от влака няма как да избягаш. Затова проследих онзи. — Той кимна към близкия хотел.

— Сигурен ли си, че не те забеляза? Знаеш, че е добър.

— Ако е толкова добър, не мога да съм сигурен. Но мисля, че не ме видя.

— И тази сутрин излезе?

— Да, за няколко часа.

— Защо не го проследи?

— Чаках да дойдеш, както се бяхме разбрали.

— Но сега е вътре?

— Освен ако няма заден изход през кухнята.

— Възможно е.

Ян се усмихна снизходително.

— Как искаш да бъда навсякъде едновременно? Ако не беше толкова стиснат, щеше да наемеш много хора. Или да се довериш на разумните доводи. Той излиза всеки път през главния вход. Прекалено много се тревожиш за глупости.

Дел Карос с мъка премълча. Не позволяваше да му говорят така, но Ян пренебрегваше протокола в отношенията работодател — наемник. А и старецът не отричаше, че тревогата му действително го изнервя.

— Да се надяваме, че си прав. Той е последната ни следа.

Параноята беше нормално явление за всеки, който беше отдавна в играта, и Андреас не беше имунизиран. Човекът, който излезе от колата, паркирана петнадесет метра по-назад от мястото, където го остави таксито, може би беше случаен. Но понякога параноята можеше да ти спаси живота, затова старият грък отмина вратата, през която смяташе да влезе, и зави зад ъгъла на Трето авеню.

Кварталът беше странен. Индийски ресторанти, евтини закусвални, един очевидно скъп хотел. Не беше нито от най-добрите, нито от най-лошите квартали, а нещо средно — удобно място да се скриеш. Андреас внезапно прекоси авенюто и погледна назад, докато се оглеждаше за минаващите коли. Мъжът от колата също беше завил на север по Трето, но продължи по пътя си, без да се обръща.