Нийл Олсън - Иконата

Картини. Пейзажът не се връзваше с абстрактните картини. Това нищо не значеше, защото Фотис колекционираше и едното, и другото. Беше по-малък от другите картини, но с голяма дебела рамка, която стърчеше на няколко сантиметра от стената. Той стъпи на канапето, внимателно се закрепи на една възглавница и откачи картината. После слезе и я обърна. Беше толкова сигурен в успеха си, че празното пространство в рамката го обърка. Беше с точната големина. Можеше да различи дори местата, където вътрешността на дървената рамка се беше търкала в нещо. Значи иконата е била тук. Какво друго би могло да бъде, освен иконата?

Андреас върна пейзажа на мястото му. Умората надделя и той седна. Имаше чувството, че може да заспи; да отпусне глава върху възглавниците и да потъне в забрава. Поредният номер на Фотис. Още веднъж се беше оказал твърде бавен. Никога нямаше да пипне Змията.

Управителят заговори с някого в коридора и Андреас отново се изправи. Внимателно повдигна всяко от другите платна на няколко сантиметра от стената, колкото да се увери, че зад тях няма нищо, после тръгна към вратата. В последния момент му хрумна, че трябваше да пренебрегне изискванията на управителя и да заключи.

Млад рус мъж с кожено яке и тъмни очила влезе в апартамента усмихнат. Същият, когото беше видял да го следва по-рано. И най-вероятно, досети се Андреас с нарастващо отвращение, холандецът, ранил Бени. Нямаше как да излезе, ако не минеше покрай него, а той очевидно имаше бързи рефлекси.

— Господин Спиридис, съжалявам, че закъсняхме. Вероятно вече сте огледали мястото и моля да ни извините, че ще направим същото. Обърнете се.

Андреас с лекота отби ръката, която посегна към рамото му, но беше твърде бавен, за да блокира юмрука, който се заби в корема му. Ударът не беше силен, иначе щеше да се озове на пода с отворена уста като риба на сухо. Всъщност слабият удар беше почти обиден, предназначен за старец, но все пак успя да запрати Андреас на земята. Пред очите му танцуваха черни петна, докато мъжът го претърсваше за оръжие. Разбира се, не откри такова.

— Виждам, че сте доста самоуверен — промърмори русият убиец, изправяйки се, и внимателно помогна на Андреас да стане. — Моля ви, изслушайте ме. Лесно мога да се справя с вас. Знам славата ви, затова съм подготвен за всяко ваше движение. Седнете и се успокойте.

Трябваше да минат няколко секунди, преди Андреас да забележи, че още един човек беше влязъл в апартамента. По-възрастен от него, облечен в дебело палто като неговото. Тънки устни и пронизващи сини очи. В мигове като този времето сякаш се свиваше, годините се ронеха като мъртва кожа, възрастта беше само набръчкана обвивка, под която се криеха младите мъже, каквито бяха някога и каквито все още бяха в известен смисъл. Нямаше значение, че беше виждал този мъж само три или четири пъти отблизо преди петдесет и шест години. Веднага разпозна Мюлер. Старият германец го гледаше безизразно.

— Дел Карос — каза Андреас кой знае защо.

— Ако предпочиташ — отвърна старецът. Гласът му се беше променил, имаше друг акцент, резултат от времето и пътуванията. — Надявам се, че Ян не е бил прекалено груб с теб.

Андреас си мислеше да каже нещо обидно, но задъханото дишане му пречеше. Знаеше, че страхът ще дойде по-късно, когато шокът отмине, но се надяваше да запази разсъдъка си ясен и да остане спокоен. Разбираше, че холандецът лесно може да го нарани и сигурно щеше да го направи, но се боеше не от болката, а да не се посрами. Сега мълчанието беше негов съюзник. Не биваше да провокира, нито да се подиграва, а да печели време и да се надява на някакъв шанс.

Ян бързо претърси апартамента, поглеждайки на всички места, които Андреас вече беше проверил. Извини му се, когато пристъпи близо до него, за да свали пейзажа от стената. После двамата с Мюлер оглеждаха вътрешната му част в продължение на минута-две.

— Тук е била — каза германецът и погледна към Андреас. — Чудя се къде ли е сега.

Изпълнените им с очакване лица го раздразниха безпричинно.

— Какво щях да правя тук, ако знаех?

Германецът кимна в знак на съгласие.

— Мислех, че може би двамата с Драгумис сте замислили това, но сега разбирам, че не е така. Той пак те предаде, нали?

Глупакът нищо не разбираше, осъзна Андреас, но беше добре да го остави да мисли по този начин.

— И все пак — продължи Мюлер, — ти би трябвало да го познаваш най-добре от всички. Сигурно можеш да се досетиш какъв ще е следващият му ход и къде е сега.