Нийл Олсън - Иконата

— Нали знаете, че този асансьор е служебен?

— Да. — Бе наясно, че съществува цял свят от коридори и стаи, за които обикновените посетители нямаха представа. Като в катедрала или манастир. Вътрешното светилище. — Трябва да се видя с един от уредниците.

— Трябва да изпратят някой, който да ви придружи. С кого имате среща?

— С Матю Спиър.

— О, Матю ми е приятел. Работим в един и същ отдел. Но за съжаление днес не е на работа. Честно казано, не знам кога ще се върне.

— Много неприятно. Казахте, че сте приятели?

— Да.

Йоанис се бе отказал от всички, които можеха да му помогнат в разследването. Не се надяваше да открие сам момчето и сега трябваше да разчита на Божията помощ. Във всичко, което ставаше, имаше някакъв смисъл. В главата му тихо, но твърдо звучеше глас: довери й се. Йоанис бръкна в джоба на сакото си, извади плика и й го подаде.

— Бихте ли му предали това, когато го видите?

— Разбира се, защо не. — Тя взе плика.

— Много е важно да го получи. Колкото се може по-скоро. Много е важно също така никой, освен Матю да не го види. Моля ви да ме разберете.

Тя беше спокойна душа като него и долови настойчивостта му без много думи.

— Обещавам да го запазя в тайна, но не знам кога ще видя Матю.

— Сигурен съм, че скоро ще се върне. Надявам се на това и на вас. Бог да ви благослови. — Духовникът се обърна и се отдалечи, преди тя да успее да му отвърне, но я беше преценил. Не беше жена, която щеше да изклинчи от задачата, която й беше поставил.

Небето над авенюто беше странно оцветено. Все още синьо на юг, на север се бяха събрали заплашителни сиви облаци. Йоанис не знаеше накъде се движат, нито какво ще бъде времето вечерта. Всъщност нямаше голямо значение. Щеше да се поразходи в парка още веднъж, да се наслади на момента, докато още може, преди отново да са заеме с тежката си задача.

Имаше нещо едновременно трогателно интимно и влудяващо клаустрофобично в принудителното й пленничество сред неговото семейство. Баща му беше болен, макар и не толкова, колкото беше очаквала, а и още хубав — с по-сурова хубост от тази на Матю. Той стоеше в кабинета си, четеше или спеше, от време на време приемаше посетители. Вечерта, когато пристигнаха, майката беше оставила Ана на мира, но на следващия ден се занимаваше само с нея. Опитваше се да я нахрани на всеки час и половина. Задаваше й всякакви въпроси за Матю, сякаш Ана му беше съпруга или дългогодишна приятелка, а не беше срещнала сина й само преди няколко седмици, жена, която можеше да го обича, без да го познава истински.

— Тя те харесва — каза Матю, когато останаха за малко сами. Майка му беше на пазар, а баща му спеше.

— Затова ли непрестанно ми се мръщи?

— Това й е обичайното изражение. Обича да разговаря с теб.

— Опитва се да разбере какво става.

— Не се тревожи, всъщност не иска да знае.

— Пък и какво значение има дали ме харесва.

— Никакво, но е така, повярвай ми.

— Щях ли да седя в кухнята на родителите ти след всичко, което се случи, ако не ти вярвах?

Той я целуна и тялото й реагира мигновено въпреки изтощението от последните две нощи. Едва стигнаха до гостната на горния етаж, бившата му спалня. Имаше нещо забранено в това да го направят следобед в къщата на родителите му, докато баща му спи долу. Ана разбираше, че желанието е примесено с копнеж за облекчение и утеха, но от това сексът не ставаше по-малко страстен или задоволяващ.

Матю заспа няколко минути след като свършиха, наваксваше си пропуснатото. Ана изчака малко, наблюдавайки как гърдите му се повдигат и спадат, галейки ръката му, вдъхвайки уханието му. Приятелката й Едит твърдеше, че нито интелектът, нито хубостта и всичко останало имат значение, че привлича единствено мирисът. Ана се чудеше дали не е вярно. После стана, отиде до пътническия си сак и извади кутия „Марлборо“ и запалка. Седна до прозореца, вдигна стъклото на десетина сантиметра, запали цигара и се опита да събере мислите си.

Имаше нужда да прекара ден-два сама, далеч от всички, включително от Матю, за да обмисли нещата. Бяха си обещали да забравят за иконата, но някои подробности я преследваха. Името в тефтера, намеците на Дел Карос, страхът му какво знае тя, който го бе накарал да каже повече, отколкото възнамеряваше. Преди осем години, по време на поредното тежко заболяване на дядо й, старецът бе бълнувал, че е виновен за смъртта на баща й. Това не беше ново и тя се бе опитала да го успокои, но той бе неутешим. „Трябваше да бъда аз“, беше повтарял непрекъснато. Сякаш смъртта на баща й не беше случайна, някой непременно бе трябвало да умре. Тогава го бе отдала на треската, но не беше забравила.